Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Бих казал, че сега е малко късно да мислите за мир. — За миг той се подсмихна язвително. — Хората ми са тук и от седмици нито са яли, нито са виждали пари. Това не е заплаха, а полезно парче от мозайката, докато я редите. Освен това смятам, че чудовището, с което си имаме работа, е много по-страшно, отколкото си представях. То е едро, силно, разгневено и изключително интелигентно. И вероятно са две, а не едно.
Тя трепна.
— Дайте ми няколко минути да помисля.
Той кимна, поклони се, окачи меча на кръста си и се върна на двора. Хората му приличаха на статуи, а на фона на сивия пейзаж алените им туники напомняха на отворени рани. Конете леко потръпваха, ездачите им — също, но още по-леко.
— Свободно — каза той и всички си поеха дъх едновременно. Протегнатите им ръце бяха изтощени от тежките доспехи, а бедрата им — ожулени от броните и ризниците.
Най-смел беше Майкъл.
— Уредихме ли се? — попита той. Капитанът не срещна погледа му, защото беше забелязал един отворен прозорец на другия край на двора, както и лицето, което надничаше през него.
— Не още, душичко. Още не сме се уредили.
Той изпрати въздушна целувка към прозореца. Лицето изчезна, а знаменосецът му, сър Майлъс, изсумтя.
— Лошо ще се отрази на работата — каза той. После добави, сякаш му беше хрумнало впоследствие: — Милорд.
Капитанът му хвърли бръснещ поглед и отново вдигна очи към прозорците на общата спалня.
— В момента ни гледат повече девственици — изказа се Майкъл, — отколкото съм вкарал в леглото си през целия си живот.
Йеханес, старшият маршал, сериозно кимна.
— Ще рече една, млади Майкъл? Или две?
Гийом Дългия меч, младшият маршал, се изсмя с причудливия си смях, който звучеше като лая на тюлените от северните заливи.
— Втората викаше, че била девствена — престорено изскимтя той. — Поне на мен така ми каза!
Идващият изпод забралото му глас прозвуча някак неземно и за миг увисна във въздуха. Мъжете не забравят ужаса, на който са станали свидетели, те просто го изтикват надолу. Спомените за чифлика бяха твърде близо до повърхността и гласът на младшия командир някак ги съживи. Никой не се засмя. Или по-скоро повечето се засмяха, но насила.
Капитанът повдигна рамене.
— Реших да дам на бъдещата ни работодателка време да обмисли положението си — каза той, а Майлъс отново изсумтя.
— Оставили сте я да се пържи в собствен сос, за да вдигнете цената, така ли? — попита той и посочи с глава към вратата на параклиса. — Онзи там никак не ни харесва.
Свещникът продължаваше да стои на вратата.
— Дали е малоумен? Или пък сутеньор? — попита сер Майлъс и се втренчи в него. — Заповядай, тъпако! Взирай се колкото щеш!
Войниците се разсмяха, а свещеникът влезе в параклиса. Жестокостта в гласа на знаменосеца накара Майкъл да потръпне и той пристъпи напред.
— Каква е волята ви, милорд?
— О — отвърна капитанът, — отивам на лов.
Лукаво усмихнат, той направи няколко крачки към ковачницата, съсредоточи се… и изчезна.
— Къде е той? — слиса се Майкъл.
Майлъс сви рамене, намествайки тежестта на ризницата си.
— Как го прави? — попита той Йеханес.
На двадесет крачки разстояние от тях капитанът влезе в общата спалня, сякаш имаше пълното право на това. Майкъл се наведе напред, готов да му извика, но Йеханес запуши устата му с ръка в метална ръкавица.
— Отиде ни назначението — каза Хюго, тъмните му очи срещнаха тези на знаменосеца и той повдигна рамене въпреки тежестта на ризницата. — Казах ти, че е твърде млад.
Йеханес свали длан от устата на оръженосеца.
— Буркът знае разни номера — отбеляза той и едва забележимо поклати глава. — Оставете го. Ако ни издейства това назначение…
Хюго изсумтя и погледна към прозореца.
Капитанът достигна до замъка в мислите си.
Сводеста зала с дванадесет стени и високи прозорци с арки и изписани стъкла, всяко с различна рисунка, разположени на равни интервали между колоните от състарен мрамор, които поддържаха кръстовидния свод. Под всеки прозорец имаше зодиакален знак, изрисуван в яркосиньо на златен фон, после — лента от изчукан бронз, широка колкото мъжка ръка и накрая, на нивото на очите — ред ниши под колоните, всяка със статуя в нея. Единадесет статуи от бял мрамор и една обкована с желязо врата под знака на Овена.
Точно в центъра на стаята стоеше дванадесета статуя — Пруденция, учителката, която го обучаваше като дете. Въпреки че бялата ѝ кожа беше от твърд мрамор, тя топло му се усмихна, щом се приближи.