Жулиета
- Автор: Фортие Ан, Фортье Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Жулиета». Краткое содержание книги:
Единствената мисъл, която ме разведряваше по време на дългия безсънен полет бе, че с всяко миниатюрно питие, поднесено от усмихнатите стюардеси, се отдалечавах все повече от Джанис. Тя си стоеше в къщата и се подиграваше на лошия ми късмет. Нямаше представа, че пътувам към Италия, изпратена за зелен хайвер от леля Роза. Радвах се, че не знаеше. Ако пътуването ми не се увенчаеше с откритието на безумно скъпи семейни ценности, предпочитах да не виждам как злорадства.
Приземихме се във Франкфурт под светлината на нещо, което би трябвало да минава за слънце. Смъкнах се от самолета по джапанки, замаяна от безсъние и с парче ябълков щрудел, заседнало в гърлото. Полетът ми до Флоренция бе след три часа и веднага щом влязох в чакалнята, се проснах на три стола, положих глава върху чантата си и затворих очи. Бях прекалено изморена, за да се тревожа дали някой щеше да отмъкне остатъка от багажа ми.
Унесох се и потънах в съня, който ме съпровождаше от детските ми години, но не го бях сънувала от няколко месеца. Вървях из великолепен замък с изкусни мозайки по пода и високи сводести тавани, поддържани от масивни мраморни колони. Отварях една след друга позлатени врати и се чудех защо няма никой. Единствената светлина идваше от тесните прозорци с витражи високо над главата ми. Докато се движех из огромните помещения, се чувствах като дете, изгубило се в гората. Ядосвах се, че усещам присъствието на други хора, но те не се показват. Когато заставах на място, ги чувах да шепнат и да се движат тихо като призраци. Но пък ако наистина бяха същества от отвъдното, те също бяха хванати в капан като мен и търсеха изход.
Едва когато прочетох „Ромео и Жулиета“ в гимназията, открих, че невидимите демони ми шепнеха откъси от шекспировата пиеса, но не по начина, по който актьорите рецитират на сцената, а мърморейки напрегнато, като при заклинание. Или проклятие.
Внезапно, в това полусънно състояние, усетих ръка на рамото си.
— Ahi, ahi — каза глас, който представляваше смесица от кафе и цигари. — Mi scusi!
Отворих очи и видях жена, която седеше до мен, и изтърсваше нервно трохи от кроасан от ръкава ми. Докато съм спала чакалнята се бе напълнила и хората ме гледаха учудено, сякаш виждаха странно животно в зоологическата градина.
— Не се тревожете — успокоих я и се надигнах. — Бездруго не приличам на човек.
— Ето — протегна ми тя половината кроасан като обезщетение. — Сигурно сте гладна.
Изгледах я изненадано.
— Благодаря.
Да нарека жената привлекателна щеше да е страхотно омаловажаване на истината. Беше толкова съвършена, колкото човек можеше да се надява да бъде и тя вероятно го знаеше. Определено не беше млада, никак даже, но всичко у нея бе младежко, а в очите й проблясваше предизвикателство, което ме уверяваше, че колкото и да се мъчех, нямаше да отгатна истинската й възраст.
— За Флоренция ли пътувате? — усмихнато попита тя.
Имаше силен акцент, който бе невероятно чаровен.
— За да видите така наречените произведения на изкуството?
— Всъщност, пътувам за Сиена — отговорих с пълна уста. — Родена съм там. Но оттогава не съм се връщала.
— Чудесно! — възкликна тя. — Но странно. Защо?
— Дълга история.
— Разкажете ми. Трябва да ми разкажете всичко.
Тя забеляза, че се поколебах и протегна ръка.
— Съжалявам. Ужасно съм любопитна. Аз съм Ева Мария Салимбени.
— Джули… Жулиета Толомей.
Тя едва не падна от стола си.
— Толомей? Името ви е Толомей? Не, не вярвам! Невъзможно е! Чакайте. На кое място сте? Да, в самолета. Дайте да видя.
Тя хвърли бърз поглед на бордната ми карта, после я измъкна от ръката ми.
— Една секунда! Останете тук!
Загледах я как вървеше към гишето и се зачудих дали това бе обикновен ден в живота на Ева Мария Салимбени. Реших, че се опитва да смени мястото, за да седим заедно по време на полета и, съдейки по усмивката й, когато се върна, очевидно бе успяла.
— Заповядайте! — весело каза тя и ми подаде нова бордна карта.
Едва потиснах радостния си кикот. Разбира се, за да продължим разговора си, се бе наложило да ме преместят в първа класа.