Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Преди да се усетя, вече бях в стаята, сграбчих я за китката и я дръпнах към вратата.

— Не, не, не — противеше се тя, дърпайки ръката си от моята. — Не. Не можем да я оставим сама тук. Няма да я оставя сама. Погледни я, Рижи. Не бива да е сама.

— Роуз, хайде — казах аз. — Няма да сме ѝ от полза, ако откачим.

— Погледни я! — настоя Роуз.

И аз погледнах. Видях лицето ѝ — подуто, лилаво и сиво. Не можех да спра да я гледам, защото това лице беше толкова различно от онова, което познавах толкова добре. Трудно ми беше да повярвам, че е същият човек. Главата ѝ беше превързана, нямаше и следа от дългата ѝ тъмна коса. Втора превръзка минаваше диагонално през лицето ѝ, с избило червено под нея. Там, където се виждаше кожа, потъмнели синини и обезцветяване я бяха белязали. С едно око подуто и затворено, а другото скрито под превръзката, тъмните ѝ искрящи очи изглеждаха като заличени завинаги. Видях апаратурата, дебелата неудобна тръба, която излизаше от устата ѝ, изкривявайки нежната ѝ усмивка, която си спомнях, в един замръзнал вик. Жиците като че ли извираха от тяло то ѝ, все едно беше наполовина машина, и аз разбрах. Разбрах защо Роуз искаше да стои там и да крещи неистово. Гледката беше ужасяваща.

— Хайде — казах аз, измъквайки я от стаята. — Трябва да се вземем в ръце, мамка му. Трябва да сме силни.

Издърпах Роуз, затворих вратата зад нас и я прегърнах силно.

— Как е тя? — попита Лио.

Нямаше нужда да отговаряме.

— Когато разбера кой ѝ е причинил това… — Лио сви юмруци.

— Ами ако тя сама го е направила? — Ашира, сестрата на Най, се беше появила ненадейно.