Хищникът

— Мога да те заведа с мен в центъра тази нощ, ако това е, което искаш.

Знаеше, че не искам, тъй като това бе невъзможно.

— Не — отговорих, като си поех дъх дълбоко. — Не, Бентън.

Излязох от колата и взех шепа сняг. Разтрих лицето си с нея и тръгнах към предната врата. Не исках никой да узнае, че съм плакала в тъмнината пред Бентън Уесли.

Той не си тръгна, докато не се бях барикадирала вкъщи с Марино, Джанет и Луси. Тъкър бе наредил да наблюдават къщата ми денонощно, а Марино отговаряше за наблюдението.

Той не би поверил безопасността ни само на униформените мъже, паркирали някъде наоколо. Марино ни строи като зелени барети или партизани.

— Добре — каза той, когато влязохме в кухнята. — Знам, че Луси може да стреля. Джанет, ти също би трябвало да можеш, щом вече завършваш академията.

— Можех да стрелям още преди академията — каза тя по нейния кротък, невъзмутим начин.

— Док?

Аз оглеждах съдържанието на хладилника.

— Мога да направя спагети със зехтин, пармезан и лук. Има и сирене, ако някой иска сандвичи. Или пък ако ми дадете възможност да го разтопя, мога да направя тортелини. Мисля, че има достатъчно за четирима, ако затопля и двете.

Никой не се заинтересува.

Ужасно ми се искаше да правя нещо нормално.

— Съжалявам — казах отчаяно. — Не съм ходила до магазина наскоро.

— Трябва да огледам сейфа ти, док — каза Марино.

— Имам и гевреци.

— Хей, има ли някой гладен? — запита Марино.

Нямаше такива. Затворих хладилника. Сейфът с оръжията се намираше в гаража.

— Ела — обърнах се към него.

Той ме последва и аз отворих сейфа.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно правиш? — попитах.

— Въоръжавам се — отговори той, като вадеше оръжие след оръжие и оглеждаше амунициите ми. — По дяволите, ти сигурно имаш акции в „Грийн Топ“.

„Грийн Топ“ беше местен оръжеен магазин, който обслужваше не престъпници, а нормални граждани, които обичаха спорта и безопасността. Напомних на Марино за това, макар да не можех да отрека, че според нормалните стандарти притежавах прекалено много оръжия и амуниции.

— Не знаех, че имаш всичко това — продължи Марино, влязъл наполовина в големия, тежък сейф. — Кога си го купила? Не съм бил с теб.

— Пазарувам сама от време на време — отвърнах рязко. — Може и да не ти се вярва, но съм способна да си купя храна, дрехи и оръжие съвсем сама. Освен това съм ужасно уморена. Хайде да приключваме с това.

— Къде са пушките?

— Какво искаш?

— А какво имаш?

— „Ремингтън“. Военен „Магнум“. И „Експрес Секюрити“ 870.

— Тези ще свършат работа.

— Не искаш ли да потърся и малко пластичен експлозив? — запитах. — Вероятно ще мога да открия и някой гранатомет.

Той извади деветмилиметров „Глок“.

— Значи си падаш и по най-мъжките пищови, а?