1.
Бъдни вечер бе студена и неприятна. Всичко бе покрито с мръсен лед, а полицейските радиостанции пращяха, съобщавайки за престъпления. Рядко ми се случваше да ме возят из бедните квартали на Ричмънд след стъмване. По-често шофирах аз. Обикновено бях самотният пилот на синия микробус на моргата, с който ходех по местата, станали свидетели на насилствена и непонятна смърт. Тази вечер обаче седях на предната седалка на шевролет „Краун Виктория“, от тонколоните се носеше коледна музика, а полицаите си говореха с кодови думи.
— Шериф Коледа тъкмо зави надясно — посочих напред. — Струва ми се, че се е загубил.
— Да бе. На мен пък ми се струва, че е дрогиран — поправи ме капитан Пийт Марино, началникът на полицейския участък в престъпния район, през който се движехме. — Следващия път, когато спрем, хвърли един поглед на очите му.
Не се изненадах особено. Личната кола на шериф Ламънт Браун бе кадилак, а той носеше тежки златни бижута и обществото го обичаше заради ролята, която играеше в момента. Тези от нас, които знаеха истината, не смееха да промълвят и дума. Все пак е светотатство да кажеш, че Дядо Коледа не съществува, макар в този случай да бе точно така. Шериф Браун смъркаше кокаин и вероятно крадеше половината от даренията, които лично разнасяше на бедните всяка година. Беше мръсно копеле. Наскоро бе направил всичко възможно да се увери, че ще ме привикат за съдебен заседател, тъй като непоносимостта ни един към друг бе взаимна.
Чистачките на предното стъкло се движеха с пълна сила. Снежинки, приличащи на танцуващи девойки, издокарани в бяло, се въртяха и падаха върху колата на Марино. Силните фарове на колата ги осветяваха за момент, после те почерняваха като леда, покрил улиците. Беше много студено. Повечето хора в града си бяха у дома, със семействата си. Зад прозорците се виждаха украсени коледни дръвчета и запалени огньове. Карън Карпентър мечтаеше за бяла Коледа, докато Марино не смени грубо станцията.
— Не уважавам жена, която свири на барабани — съобщи той и натисна запалката.
— Карън Карпентър е мъртва — казах аз, като че ли това й даваше имунитет срещу по-нататъшни обвинения. — А и в момента не беше на барабаните.
— Е, да — съгласи се той и извади цигарите си. — Така е. Тя имаше някакъв проблем с яденето. Забравих как се наричаше.
Мормонският религиозен хор запя „Алилуя“. На сутринта трябваше да отлетя за Маями, за да видя майка си, сестра си и Луси, моята племенница. Майка ми се намираше в болницата вече седмици. Навремето бе пушила не по-малко от Марино. Открехнах леко прозореца.
Марино продължаваше да говори:
— А после сърцето й спря. Всъщност точно това я умори накрая.
— Всъщност повечето хора от това умират — казах.
— Не и тук. В този шибан квартал се умира от отравяне с олово.
