Портрет в сепия [bg]

747">Така че отново се занизаха преподаватели вкъщи — някои от тях бяха свещеници, които с удоволствие ми преподаваха, защото в отплата получаваха тлъсти дарения от баба ми за техните братства. Бях късметлийка — общо взето, се отнасяха снизходително с мен, тъй като никой не очакваше да възприемам толкова, колкото едно момче. Затова пък дон Хуан Риберо изискваше от мен много повече, понеже вярваше, че една жена трябва да полага хилядократно повече усилия от един мъж, за да си извоюва име в интелектуалния и артистичния свят. На него дължа всичките си познания във фотографията — от избора на лещи до трудоемкия процес на проявяването и промиването — никога не съм имала друг учител. Когато две години по-късно напуснах студиото му, бяхме станали приятели. Сега е на седемдесет и четири години и от няколко години насам вече не работи, защото изгуби зрението си, но още продължава да ме напътства в колебливите ми стъпки и да ми помага. Сериозност — това е неговият девиз. Животът е неговата страст и слепотата не му пречи както и преди да наблюдава света. Осени го своеобразна проницателност. Така, както други слепци си имат някого да им чете, той има хора, дето наблюдават и му разказват. Неговите ученици, приятелите и децата му го посещават всеки ден и се редуват да му описват какво са видели — някой пейзаж, сцена, лице или пък игра на светлосенки. Всички те са длъжни да овладеят до съвършенство изкуството на наблюдението, за да могат да отговарят на изчерпателния разпит на дон Хуан Риберо. Така животът им се променя, не им е дадено повече безгрижно да се реят по света, защото трябва да гледат с очите на учителя. Аз също често го посещавам. Посреща ме във вечния полумрак на своя апартамент на Улицата на Монахините, седнал в креслото си срещу прозореца, с котка на коленете, всякога гостоприемен и мъдър. Осведомявам го за последните открития в областта на фотографията, описвам му в подробности всяка картина от книгите, които си поръчвам от Ню Йорк и Париж, обсъждам с него съмненията си. Той е в течение на всичко ново в този занаят, въодушевява се от различните тенденции и теории, знае имената на най-посветените майстори в Европа и Съединените щати. Винаги е бил ожесточен противник на изкуственото позиране, на аранжираните в ателиета сцени, на неясните изображения, постигнати с няколко насложени един върху друг негатива, които бяха много модни преди няколко години. Изповядва схващането, че фотографията е лично откровение, начин да се гледа светът по честен начин и че техниката трябва да бъде използвана за пресъздаване на действителността, а не за нейното изкривяване. Когато в един период се изкуших да снимам момичета в огромни стъклени витрини, той ме попита защо го правя с такова презрение, че зарязах тези експерименти. Ала когато му описах как съм снимала едно бедно семейство на циркови артисти голи и уязвими, той веднага прояви интерес. Бях направила няколко снимки на това семейство пред бедняшката им двуколка, която им служеше едновременно и за транспортно средство, и за жилище, когато от нея изскочи едно четири-петгодишно момиченце, което нямаше никакви дрехи на гърба си. Тогава ми хрумна идеята да ги помоля всички да се съблекат. Изпълниха молбата ми без задни мисли и застанаха пред апарата със същата дълбока съсредоточеност, както когато бяха с дрехи. Това е една от най-хубавите ми снимки и една от малкото, спечелили награди. Скоро стана ясно, че това, което ме привлича, са хората, а не толкова предметите или пейзажите. При направата на портрет се установяват взаимоотношения с модела и те, макар и краткотрайни, са все пак своеобразна връзка. Платката разкрива не само образа, но и взаимните чувства. Дон Хуан Риберо харесваше портретите, които правех и които бяха съвсем различни от неговите. „Вие изпитвате привързаност към моделите си, Аурора, не се стремите да ги подчините на себе си, а да ги разберете, затова успявате да изобразите душата им“, ми казваше той. Окуражаваше ме да напусна студиото и да изляза на улицата, да се движа с камерата, да гледам с широко отворени очи, да превъзмогна своята стеснителност, да се отърся от страха си и да се доближа до хората. Осъзнах, че повечето от тях ме посрещат добронамерено и позират сериозно, въпреки че бях малко момиче — фотоапаратът вдъхваше страхопочитание и доверие и хората се разкриваха и отдаваха. Възрастта ми налагаше ограничения и едва много години по-късно щях да мога да пътувам из страната, да слизам в мините, да се вмъквам сред стачници, да прониквам в болници, в бедняшки колиби, мизерни училища, сиромашки приюти, прашни площади, където влачеха дните си пенсионери, по полята и рибарските селища. „Светлината е езикът на фотографията, душата на света. Няма светлина без сянка, както няма щастие без болка“, ми каза дон Хуан Риберо преди седемнайсет години през първия ни урок в неговото студио на Оръжейния площад. Не съм забравила думите му. Но нека не избързвам. Обещах да разказвам тази история стъпка по стъпка, дума по дума, както си му е редът.