Портрет в сепия [bg]
- Автор: Альенде Исабель
- Серия: Дъщеря на съдбата #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 954-529-306-3
- Переводчик: Маня Костова
- Жанр: Магический реализм
Электронная книга - «Портрет в сепия [bg]». Краткое содержание книги:
— Защото вие имате състояние и сте образована, лельо. Но колцина са като вас? Трябва да се борим за право на глас, от това се започва.
— Чавка ти е изпила ума, Нивеа.
— Още не, лельо, още не…
Настаниха баща ми в един салон на първия стаж, който превърнаха в стая за него, понеже не можеше да изкачва стълбите, и му прикрепиха болногледачка, която се превърна в негова сянка, тъй като бе длъжна да се грижи за него ден и нощ. Семейният лекар постави поетичната диагноза „неизлечима утайка в кръвта“ за пред баба ми, тъй като предпочете да й спести истината, но аз предполагам, че за всички останали бе пределно ясно, че баща ми бе жертва на венерическо заболяване. Намираше се в последния стадий на болестта, когато вече нищо — нито топли компреси, нито пластири, нито парещи инхалации — не беше в състояние да му помогне; етапът, който той се гласеше да избегне на всяка цена, но трябваше да изживее, понеже не му достигна смелост да свърши със себе си по-рано, както бе възнамерявал няколко години преди това. Едва можеше да се движи заради болките в костите, не можеше да ходи и разсъдъкът му изневеряваше. В някои дни бълнуваше, без изобщо да се събуди, и шепнеше неразбираеми истории; друг път беше със съвсем бистър ум и когато морфинът притъпяваше страданието му, имаше сили да се смее и се отдаваше на спомени. Тогава ме викаше да седна до него. Прекарваше деня в кресло срещу прозореца, загледан в градината, подпрян на големи възглавници и заобиколен с книги, вестници и подноси с разнообразни лекове. Болногледачката сядаше с плетиво край него и бе непрестанно нащрек, мълчалива и враждебно навъсена. Единствено нея търпеше той до себе си, защото не го съжаляваше. Баба ми се стараеше синът й да е заобиколен от ведра обстановка и бе обзавела стаята с кретонени пердета и тапети в жълти тонове, грижеше се по масите винаги да има вази със свежи градински цветя и беше наела струнен квартет, който идваше по няколко пъти в седмицата да изпълнява любимите му класически мелодии. Ала нищо не помагаше срещу мириса на лекарства и срещу непогрешимото усещане, че в тази стая един човек се разлага. В началото този жив труп будеше отвращение у мен, но щом съумях да превъзмогна страха и започнах да го посещавам, принуждавана от баба ми, животът ми се промени. Матиас Родригес де Санта Крус пристигна вкъщи точно когато се пробуждах за пубертета и ми даде това, от което най-много се нуждаех — памет. В един от своите проблясъци под въздействие на лекарствата изтърси, че ми бил баща, и това разкритие бе оповестено така между другото, че дори не ме изненада.
— Майка ги Лин Съмърс бе най-красивата жена, която познавам. Радвам се, че не си наследила нейната хубост — каза.
— Защо, чичо?
— Не ме наричай чичо, Аурора. Аз съм ти баща. Женската красота е проклятие, защото събужда най-долни страсти у мъжете. Една прекалено хубава жена не може да се спаси от желанието, което поражда.
— Наистина ли сте моят баща?
— Наистина.
— Виж ти! Винаги съм смятала, че чичо Северо ми е баща.
— Северо трябваше да бъде твой баща, той е много по-свестен мъж от мен. Майка ти заслужаваше съпруг като него. Аз винаги съм бил пройдоха и затова сега ме виждаш на такъв хал — истинска развалина. Във всеки случай той може да ти разкаже много повече неща за нея, отколкото аз — добави Матиас.
— Майка ми обичаше ли ви?
— Да, но аз не знаех какво да сторя с тази любов и избягах. Много си малка, за да разбереш тези неща, дъще. Достатъчно е да знаеш, че майка ти бе прекрасна и е цяло нещастие, че почина толкова млада.
Бях съгласна с него, бих искала да позная майка си, но още по-любопитна бях да узная нещо повече за едни лица от най-ранното ми детство, които ми се явяваха насън или под формата на мъгляви спомени с неясни очертания. В разговорите с баща ми изникваше силуетът на Дао Циен, когото Матиас бе виждал само веднъж. Достатъчно бе да спомене пълното му име и да ми каже, че е бил висок и снажен китаец, за да се отприщят спомените ми като дъждовна стихия. Щом това невидимо присъствие, което ме съпровождаше навсякъде, бе назовано, дядо ми престана да бъде творение на моята фантазия и се превърна в призрак, който доби плът и кръв. Изпитах огромно облекчение, като разбрах, че този благ човек с дъх на море, който носех във въображението си, не само че бе съществувал действително, но и ме бе обичал и ако бе изчезнал така внезапно, то не беше, защото бе решил да ме изостави.
— Чух, че Дао Циен бил умрял — поясни баща ми.