Последната миля [bg]

— Това е заключението на патоанатома. Едва ли би сгрешил с подобна диагноза.

— Вероятно не — призна объркана жената. — Никога не бих предположила. Изглеждаше толкова здрава и жизнена. А и във вестниците не пишеше, че е имала тумор в мозъка.

— Вероятно защото полицията е знаела, че той няма нищо общо със смъртта й. Следователите не са имали основания да разгласяват подобна лична информация, свързана със здравословното й състояние. А и не мисля, че в случая става въпрос за убийство и последвало самоубийство. Човек не може да се подпали, след като се самоубие.

Оставиха медицинската сестра потънала в размисли относно новината, която бе научила току-що. Тръгнаха по коридора, където Декър бе видял на една от вратите табелка, която бе привлякла вниманието му. Запъти се право към нея и принуди Джеймисън да го последва, макар и неохотно.

Той отвори вратата и влезе в приемната. Джеймисън застана до него. Декър показа служебната си карта и заяви:

— Трябва да разговарям с някого за един ваш пациент отпреди двайсет години.

Жената го погледна с отворена уста, но бързо се окопити и взе телефона.

— Една секунда.

Минута по-късно се появи трийсетинагодишен мъж в бяла престилка. Беше с латексови ръкавици и държеше в ръка стоматологичен инструмент от неръждаема стомана.

— След малко приключвам с пациента. Можете да ме изчакате в кабинета ми.

Жената от рецепцията поведе Декър и Джеймисън по коридора и ги покани във въпросния кабинет. Настаниха се с лице към бюрото.

Джеймисън потрепери.

— Проблем ли има? — попита я Декър.

— Мразя зъболекарите. Навремето имах повече кариеси, отколкото зъби.

— Спокойно, дошли сме за информация, а не да ни правят пломби.

— Така ли? Обзалагам се, че щом види зъбите ми, докторът ще включи машинката.

Две минути по-късно стоматологът влезе в кабинета. Бе свалил бялата престилка и ръкавиците и беше по риза и вратовръзка. Джеймисън се размърда неловко на стола, когато той мина покрай нея и седна зад бюрото.

— Аз съм Луис Фишър. Какво мога да направя за ФБР?

Декър обясни причината да дойдат тук и добави:

— По възрастта ви съдя, че не сте лекували семейство Марс.

— Да, тогава бях дете. По онова време кабинетът беше на дядо ми. Поех пациентите му едва след като той се пенсионира.

— Пазите ли амбулаторните картони на семейство Марс?

— Не. Не и след двайсет години. Както и заради факта, че отдавна са мъртви. Чух, че Мелвин е излязъл от затвора — добави той.

— Да. Познавахте ли го?

— Не, но сме учили в една гимназия. Вярно, по различно време, но всички знаеха кой е Мелвин. Много се шокирах, когато го арестуваха за убийствата.

— Самоличността на родителите му е била установена благодарение на зъбните им снимки, нали?

— Предполагам. Доколкото знам, не е било останало много от телата…