Преди да се родя и след смъртта ми

След като ме «уреди», баба Камила отиде в кухнята и веднага намери каквото й трябваше, сякаш сама го бе поставила в хладилника и шкафа. Извади сирене, масло, хляб, изпържи си няколко яйца и седна да обядва. На масата имаше глава лук, наряза го и на всеки залък си гризваше от него. Всичките й зъби, ситни и жълти, стояха непоклатимо и самоотвержено по местата си. Хрупкаше лука като мишле, мляскаше сладко и се облизваше, накрай обра чинията със залък хляб, изяде го и дойде да ме нагледа. Свещта догаряше в ръката ми, замени я с нова и оправи фитила на кандилцето. Както е известно, дяволът, щом подуши мъртвец, веднага се залоства до него и дебне сгоден момент да обсеби душата му. Той обаче се бои най-много от Божия кръст, от тамян и от запалена свещ, та моята благодетелка непрекъснато се кръстеше и ревниво бдеше да не би кандилцето или свещта да загаснат. При тази сигурна охрана дяволът можеше да обсеби душата ми само в случай, че ме прескочи или ме докосне котка. Това бе изключено, защото у дома нямаше котка, но за по-голяма сигурност бабата не се отлъчи от мен цяло денонощие. Никой, дори от домашните й, не се весна да види как се справя сама с мен и дали не се нуждае от нещо. А и тя, изглежда, се чувстваше много добре в моята компания и никого за нищо не потърси. Приказваше ми за разни работи, без да се смущава от упоритото ми мълчание — за умрелите си дечица, за петлите си, за рано починалия си «човек», за братята и сестрите си, къде живеят живите, къде почиват мъртвите, и така узнах, кажи-речи, историята на цялото й родословие. По едно време приседна до краката ми и започна да разказва за сестра си Калинка и за някой си Ганко. «Гюзел» Ганко му викаха, че беше хубавец и най-личен юнак в селото. По жътва снопите му най-тежки и стегнати, на кушия конете му най-бързи и гиздави, по сборове на пехливанлък никой не можеше да го надвие. Много моми го искаха, а пък той хвърли око на кака Калинка, ходиха, що ходиха по седенки и тя му се врече. Прати сватовници, ама тати ги върна още от вратата. Бяха се съдили с баща му за ниви, лоши думи си казали, та ни Ганковите искаха кака, ни нашите — Ганко. С кака по едно време се подмомихме, че тя вървеше година и нещо пред мене, мязахме си като две капки вода, само дето беше по-височка с една длан. Заедно момувахме като две дружки и тайни си нямахме една от друга. Коги тати върна сватовниците на Ганко, кака ми каза, че ако не се вземат с него, ще си затрие живота. Аз пък думах на мене си, че ако се вземат с него, ще си затрия живота, щото и аз горях от мерак по него. Заричах се, клетви си давах да не мисля за него и от сърцето си да го пропъдя, че беше срамотно и грешно две сестри един да любят. Не ми даде Господ сила на камък да се превърна. А пък кака и той нищичко не знаят, само на мене се доверяват и надяват. Аз носех хабер от единия на другия коги и къде да се срещнат, аз ги вардех отстрани, дорде се изприкажат. Вземи ме, мили Боже, думах си, от мъки да ме отървеш! А то мъките били занапред… Заинатих се веднъж, няма да ви ставам поща, думам на кака, страх ме е тати да не научи. Траях ден, два, на третия сама спрях Ганко на пътя уж много здраве от кака да му кажа. Лех, Марийко, казва ми Ганко, веднъж балдъзка да ми станеш, златна гривничка съм ти купил, дето правиш туй добро на мене и на кака си! С очите си го пия, треперя като лист пред него, а дума нямам в устата си да му кажа, че златната му гривничка не ща, ами него искам, мили Боже, и никой друг. Ганко сякаш не ме вижда и чува, приказките и заръките му все за кака… Тъй мина близо година и по Димитровден, коги работата попривърши, намислиха кака да му пристане. Един ден, понеделник беше, тати отиде в града на скеля. Тръгнаха с мама, тя да остане в сестриното си село да извлачи малко вълна, та на връщане тати да я вземе. Кака ме прати да намеря Ганко и да му кажа, че вечерта ще му пристане. Тати и мама може да не се върнат, пък и да се върнат, уморени, рано ще заспят. Цял ден кръстосвах из село да срещна нейде Ганко и чак на мръкване го видях на кладенеца. Грабнах менците и хукнах нататък. Тичам, ама краката ми подсечени, сърцето ми стегнато на топ, ще се пръсне. Ей сега, думам си, ще се наговорим за пристанушата, кака ще си вземе бохчичката, дето сме я скрили от месец насам в плевника, ще отиде с него и Ганко няма да го има. Няма да го има и за мене живот няма да има… Нарекохме се с Ганко да чака кака в задната градина до бъзака. Ако пък мама и тати се върнат по туй време, да я чака, докато си легнат. Вързахме и двете кучета, да го не усетят и залаят. Като притъмня хубаво, кака рече: «Е, Маро, да се простим, какиното, че каквото Бог покаже нататък. На мама и тати от мене поклон стори, да не ми се сърдят, че думата им надве направих. На Ганко съм се врекла, в негови ръце оставям живота си.» Тъй ми приказва кака и ме прегръща, пък аз си мисля що не я тръшне болест ей сегичка, да падне и да не стане, че ако Ганко не е на мене, да не е и на нея. Тежък грях турих на сърцето си, родната си сестра поисках мъртва да видя. Мене да беше тръшнала болест, аз да бях паднала и да не стана!… Тогаз каруцата изтрополя и спря пред къщи. Калинко, Марийко, тука ли сте, викна тати, излезте да помогнете на майка си. Кака отърча навън при каруцата, а пък аз останах в стаята. Помаях се малко, дорде разпрегнат конете и пренесат туй-онуй в килера, и изтичах в плевника. Взех бохчичката, дето кака я беше скрила с малко чеизец, и право в градината при бъзака. Ганко ме хвана за ръка и хукнахме в тъмното. Покрай плетищата, покрай плетищата и у тях. Нека си легнат нашите, дума Ганко, на утрина ще те заведа при тях. Мушнахме се в тъмната сая и седнахме на сеното. Той радостен, радостен, на ръце ме взе и като дете ме гали. Калинко, Калинчице, ей че се взехме и никой не може да ни раздели! Ами ти, шепне ми, що мълчиш, не се ли радваш? Що си се стегнала тъй, отпусни се. Ако и да не сме още венчани, ний сме вече мъж и жена. А аз плача, плача, дъх не мога да си поема. Сърцето ми надве разкъсано, сега, думам си, трябва да му кажа коя съм, дорде не е станало късно, па каквото той реши. Ала не му казах… Ганко ме разпозна чак по видело. Нищо не ми продума, заведе ме при своите, честта ми от хорски срам опази. Трийсет години живяхме, десет деца му родих, лоша дума не ми каза, ала и сладка дума от него не чух. Не можа да обърне сърце към мене. Двете къщи съвсем се смразиха, у дома при мама и тати не стъпих, с кака ни се видяхме, ни с�