Преди да се родя и след смъртта ми

5.

Пред вратата ми остана една деветдесет и шест годишна старица, само кожа и кости, прегърбена като камила, но още държелива и чевръста. Така я бяха нарекли и децата от квартала — баба Камила. Тя живееше в другия вход на втория етаж със син и снаха, които отдавна бяха станали свекър и свекърва, дядо и баба на внуци и правнуци. Голямата фамилия заемаше два съседни апартамента. Баба Камила, освен че прилича на едногърба камила, е известна в квартала още и с това, че отглеждаше на терасата цяло стопанство, едно микростопанство, разположено на шест-седем квадрата, в което имаше по един корен или стрък от всяка селскостопанска култура: царевица, слънчоглед, боб, пшеница, ечемик, пиперки, лук, чесън, имаше една зелка, една нискостеблена праскова и ябълка петровка, които даваха плод. Сред тази пищна флора, отглеждана с японска вещина и упорство, живееше самотно и охолно един герест петел, наречен пак от децата по прякора на бабата — Камилан. Този бе Камилан XV с ръбест като бичкия гребен и две бели рогчета над обиците, та приличаше на въплътен дявол. Предишните четиринайсет станаха изкупителна жертва на погражданения квартал, т.е. на самата столична цивилизация. Тенори или баси, те бяха все гласовити певци и даровити метеоролози, предугаждаха безпогрешно промените в атмосферното налягане и относителната влажност на въздуха и в ранно утро будеха някои будуващи старци. Но това се случваше преди много години. Оттогава всички, поколения след поколения, свикнахме с тяхното кукуригане, както се свиква с градски часовник, ала всички ние през онези години непрекъснато протестирахме и се възмущавахме от присъствието на петел в квартала. Петел на тераса в столично жилище е, разбира се, малко необичайно и забавно, а може би и смешно, ала ние не се усмихвахме снизходително на това петльово хоби, ами направо се оскърбявахме. Нашият протест избухна още преди петнайсет години съвсем спонтанно, превърна се във всеквартално движение за защита на спокойствието на трудещите се и оттогава не слизаше от дневния ред на ОФ събрания. Решенията на събранията да се махне петелът от терасата бяха строги и не подлежаха на обжалване, но все оставаха на книга, защото нямаше кой да ги изпълни. Баба Камила посрещаше представителите на властта начело с кварталния отговорник със себеотрицанието на доброволец в Балканската война. Терасата бе нейната заветна кота и тя бе решила да сложи костите си там, но да не я предаде жива на противника. «Петленцето ми никому нищо не струва, кукурига си, нека си кукурига, който не иска да го слуша, да си запуши ушите, аз как си запушвам ушите, коги пускате високи музики и се друсате до утрина, та къщата тресете, сичката Мара втасала, че до петлето опряла, откак човек се помни, все с петел е ставал от сън, пък вий се оплаквате, че кукуригането ужким ви събужда, хич не ви събужда, на утрина по целия квартал часовници дрънчат и едвам ви събуждат, въх-въх, войни горят, хора мрат, вий от едно кукуригане се оплаквате…» и т.н.