Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Преди да се родя и след смъртта ми
Преди да се родя и след смъртта ми - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Преди да се родя и след смъртта ми

Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:

«Преди да се родя и след смъртта ми» създава нова, неидеализирана картина на българското село от 20-те години на XX век, пречупена през всевиждащия и надсмиващ се поглед на разказвача.
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
1 ... 83 84 85 86 87 88 89 90 91 ... 117
Перейти на страницу:

5.

Пред вратата ми остана една деветдесет и шест годишна старица, само кожа и кости, прегърбена като камила, но още държелива и чевръста. Така я бяха нарекли и децата от квартала — баба Камила. Тя живееше в другия вход на втория етаж със син и снаха, които отдавна бяха станали свекър и свекърва, дядо и баба на внуци и правнуци. Голямата фамилия заемаше два съседни апартамента. Баба Камила, освен че прилича на едногърба камила, е известна в квартала още и с това, че отглеждаше на терасата цяло стопанство, едно микростопанство, разположено на шест-седем квадрата, в което имаше по един корен или стрък от всяка селскостопанска култура: царевица, слънчоглед, боб, пшеница, ечемик, пиперки, лук, чесън, имаше една зелка, една нискостеблена праскова и ябълка петровка, които даваха плод. Сред тази пищна флора, отглеждана с японска вещина и упорство, живееше самотно и охолно един герест петел, наречен пак от децата по прякора на бабата — Камилан. Този бе Камилан XV с ръбест като бичкия гребен и две бели рогчета над обиците, та приличаше на въплътен дявол. Предишните четиринайсет станаха изкупителна жертва на погражданения квартал, т.е. на самата столична цивилизация. Тенори или баси, те бяха все гласовити певци и даровити метеоролози, предугаждаха безпогрешно промените в атмосферното налягане и относителната влажност на въздуха и в ранно утро будеха някои будуващи старци. Но това се случваше преди много години. Оттогава всички, поколения след поколения, свикнахме с тяхното кукуригане, както се свиква с градски часовник, ала всички ние през онези години непрекъснато протестирахме и се възмущавахме от присъствието на петел в квартала. Петел на тераса в столично жилище е, разбира се, малко необичайно и забавно, а може би и смешно, ала ние не се усмихвахме снизходително на това петльово хоби, ами направо се оскърбявахме. Нашият протест избухна още преди петнайсет години съвсем спонтанно, превърна се във всеквартално движение за защита на спокойствието на трудещите се и оттогава не слизаше от дневния ред на ОФ събрания. Решенията на събранията да се махне петелът от терасата бяха строги и не подлежаха на обжалване, но все оставаха на книга, защото нямаше кой да ги изпълни. Баба Камила посрещаше представителите на властта начело с кварталния отговорник със себеотрицанието на доброволец в Балканската война. Терасата бе нейната заветна кота и тя бе решила да сложи костите си там, но да не я предаде жива на противника. «Петленцето ми никому нищо не струва, кукурига си, нека си кукурига, който не иска да го слуша, да си запуши ушите, аз как си запушвам ушите, коги пускате високи музики и се друсате до утрина, та къщата тресете, сичката Мара втасала, че до петлето опряла, откак човек се помни, все с петел е ставал от сън, пък вий се оплаквате, че кукуригането ужким ви събужда, хич не ви събужда, на утрина по целия квартал часовници дрънчат и едвам ви събуждат, въх-въх, войни горят, хора мрат, вий от едно кукуригане се оплаквате…» и т.н.

Баба Камила пускаше всеки път тази скоропоговорка като картечен откос срещу противника и всеки път успяваше да всее смут в бойните му редици, защото стреляше безпогрешно по нашия снобизъм. Ние придавахме обществен характер на борбата ни с петлите, макар всеки от нас да знаеше, че тяхното кукуригане никак не ни дразни, а ни оскърбява. Когато поредният Камилан извикваше сутрин със звучно кресчендо «кукуриии-куу», той сякаш извикваше в лицето на квартала «селяндуууриии», а това ни действаше много неприятно, караше ни да се чувстваме някак гузни, като че сме узурпирали нещо, което смятаме за наше, а знаем, че не е наше. Да, имаше един такъв деликатен момент в тази работа.

Скоро се разбра, че терасата няма да се превземе с фронтална атака, а с обход по фланговете и дори откъм тила, по партизански. Сред внуците, правнуците и праправнуците на бабата имаше цяла дружинка пионери и на тях именно кварталната общественост не че възложи, а внуши по някакъв начин да се заемат с петлите. Малчуганите бяха поласкани от оказаното им доверие и изпълниха възложената им задача с пионерска чест. Само няколко камилановци доживяха до старост, останалите изчезваха преждевременно и безследно като короновани глави след политически заговори. Бабата имаше вековен опит в отглеждането на деца, бе родила десет и погребала осем, като не се смятат всички внуци, правнуци и праправнуци, проходили и проговорили с нейна помощ, ала на първо време и през ум не й мина да се усъмни в малките. Когато изчезна и предпоследният петел, тя взе грях на душата си и хвърли вината върху възрастните деца. Кой знае защо се поддаде на заблудата, че първородният й син Маринчо е влязъл в съюз с чуждите, за да се отърве от тях, и подозрението й падна върху него. Дядо Марин е седемдесет и пет годишен и за разлика от майка си, вече «издиша» по малко, но тя му говори като на първолаче: «Не те ли беше грях, мами, да вдигаш ръка на петленцата? Не си вече малък, пък се водиш по ума на чуждите.» Когато откри коварството на децата, предавано с години от поколение на поколение, тя се пресели на терасата и в хубаво време прекарва там до самия Камилан XV, свита на две върху няколко сандъчета.

1 ... 83 84 85 86 87 88 89 90 91 ... 117
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)