Двойно прикритие
- Автор: Годард Кен
- Серия: henry lightstone #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Даниела Забунова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойно прикритие». Краткое содержание книги:
— Открити са четири отделни сметки. Ще получите достъп до тях, ако операцията завърши успешно.
— Когато завърши, а не ако — спокойно поправи своя събеседник подполковник Ръстман. — От чисто любопитство, какво са направили тези момчета, за да ядосат толкова Смолсрийд?
— Тази задача няма абсолютно нищо общо с конгресмена! Ние само сме посредници.
— Десет милиона долара. По дяволите, това са много пари! Логично е да допуснем, че тези федерални агенти сериозно ядосват някого. Може би ще е полезно да знаем кой… и защо.
— Допускай каквото си искаш — отговори Саймън Уотли рязко, — но трябва да разбереш много ясно едно. Вече е имало два опита за ликвидирането им. И двата са се провалили…
— Обзалагам се, че не „бели рицари“.
Тя поклати глава.
— Това само ги насърчаваше… а пък някои от тях почти ги убиваше. Ние им викахме идиоти.
Хенри Лайтстоун кимна разбиращо.
— Защо имам усещането, че ти и твоите приятелки сте се грижили малко повечко за онези жалки „идиоти“, отколкото би искала да си признаеш.
— Вероятно защото имам двама по-големи братя, които пребиваха хладнокръвно „белите рицари“, и един по-малък, който ги смяташе за герои. И замалко да се самоубие, защото просто се опитваше да бъде като тях — разгорещено отвърна тя.
— Предполагам, че братята ти са се опитвали да го защитават? — попита Лайтстоун, усещайки как нещо го обързва с тази жена, но не беше съвсем сигурно дали това щеше да му даде отговора, от който толкова отчаяно се нуждаеше.
„Внимавай — напомни си той. — Както старият глупак мърмори, нищо не е такова, каквото изглежда.“ — Не, братята ми не го защитаваха — сопнато го информира тя. — Аз го бранех.
— О!
Лайтстоун се опитваше да се отърси от чувството, че е уловен в тесен капан с една прекалено опасна котка.
— Ако нямаш нищо против моя въпрос — примирително по-пита той, надявайки се да я успокои и да остане тук, защото определено трябваше да използва телефона й през следващите няколко часа. — Какво казваха през онези дни на младото момиче с фиксидеята за белия рицар?
— Нищо любезно.
— Мога да си представя.
— Не, не мисля, че можеш. — Тя очерта ръба на покривката върху масата с нежния си пръст. — Мислиш си, че съм се била като момче. С юмруци, ритници, брутална сила, неща от този сорт.
— Така ли беше? — Хенри Лайтстоун любопитно изви вежди.
— Разбира се, че не. — За миг зелените й очи проблеснаха. — Подобен бой може да те нарани. Намирам за много по-резултатно и ефектно просто да сплашиш тези малки чудовища до смърт.
Хенри Лайтстоун се усмихна и почувства с удоволствие как се отпуска стегнатото й, но женствено тяло.
„Която и да си, ти си дяволски интересна жена“ — помисли си той, усещайки все по-нарастващото й физическо въздействие.
— Вероятно си била доста малка за директни действия — нали разбираш, бръснарско ножче в гърлото, такива неща. — Той леко потропваше с пръсти върху масата, като обмисляше новите данни и начина, по който гъстата коса се увиваше покрай врата й. — Обзалагам се, че се страхуваш от неизвестното.
— Има ли нещо лошо в това? — спокойно го предизвика тя.
— Не, въобще — бързо я увери той. — След като си намерила ефективен начин да се справяш с неприятните типове — като вещица и въоръжена с прекалено личната ти черна котка.
— Точно. — За момент очите й отново се отдалечиха. — Дори тогава.
Тя замълча.
— Знаеш нещо за това, нали? — Въпросът й звучеше повече като обвинение.
— Какво, за магията ли? — Той отново я възнагради с мила усмивка, ясно усещайки, че напрегнатостта й отново се беше върнала.
Коя си ти? Хайде, лейди, разкрий се, дай ми някаква улика.
— Винаги ли го правиш? — Зелените й очи се впиха в него безпощадно.
— Какво правя?
— Избягваш сериозните въпроси.
Хенри Лайтстоун наблюдаваше пръстите си — как леко потупват по грапавата повърхност на масата, сякаш принадлежаха на някой друг.
— От опита, който имам, единственият ефективен начин да се справиш с неизвестното е да го издириш и да се изправиш срещу него. — С огромни усилия се опитваше да намали нарастващата си възбуда. — Иначе то може да те изтика до ръба на лудостта и да те смаже.
— Май се сблъскваш с доста такива неща в твоята работа? — Тя продължаваше да го поглъща с примамливите си очи.
„И между другото, да не би случайно да си ченге?“ — сякаш я чу Лайтстоун в мислите си. Пулсът му се ускори.
— Май продължаваш опитите да се добереш до това какво работя. Както ти казах, сега съм без работа. Но не мисля, че трябва да те безпокоя с професионалните си проблеми — небрежно добави той. — Звучи ми като добър начин да си съкратиш живота.
— Сигурно.
Хенри Лайтстоун не успяваше да си обясни възбудата, която изпитваше дори само от гласа на жената.
Защо искаш да знаеш дали съм ченге? Какво, по дяволите, те интересува?
И двамата останаха смълчани почти минута.
— Така, излиза, че имаме нещо общо. — Ъгълчетата на устните й се извиха подигравателно.
Лайтстоун любопитно повдигна глава, чудейки се какви непредсказуеми мисли се въртят сега в главата й.
— Страхувам се от неизвестното — повтори тя. — Опитвам се да го видя, а ти изпитваш същата нужда да се изправиш срещу него. Виждаш ли проблема?
— Започвам да разбирам как се чувства мъжкият на „Черната вдовица“, когато женската започне да проявява нездрав интерес към него — подхвърли Лайтстоун.