Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
На другия ден Джил си взе час за козметичния салон. Бе изтощена, заспа под топлия, отпускащ шум на сешоара. Кошмарът започна отново. Спеше в леглото си. Чуваше как Тоби влиза в спалнята с количката… крииик… крииик… Той бавно се изправи и тръгна към нея, ухилен. Костеливите му ръце се протегнаха към гърлото й. Джил се събуди е безумен вик и хвърли целия салон в паника. Избяга без дори да среше косата си.
След този случай Джил се боеше вече да напусне къщата.
Боеше се и да остане.
Нещо ставаше с главата й. Не бяха само главоболията. Започваше да забравя. Слизаше за нещо, влизаше в кухнята и стоеше без да може да си спомни защо е дошла. Паметта започна да й играе странни номера. Джил се зачуди какво прави тази сестра тук и изведнъж си спомни. Режисьорът я чакаше на сцената. Тя трябваше да си припомни думите. „Страхувам се, че не е добре, докторе.“ Трябваше да говори с режисьора за това как е най-добре да го каже. Сестра Гордън я хвана за ръката и я разтърси.
— Госпожо Темпъл, госпожо Темпъл! Добре ли сте?
И Джил отново се върна сред обкръжението си, в настоящето, завладяна от ужаса на това, което ставаше с нея. Знаеше, че не може да продължи така. Трябваше да открие дали нещо не бе наред с нейния мозък или Тоби е открил някакъв начин да се движи, да я напада, дали се опитваше да я убие.
Трябваше да го види. Застави се да прекоси дългия коридор до стаята на Тоби. Постоя малко отвън, докато събере кураж и влезе в стаята му.
Тоби лежеше в леглото, а сестрата го къпеше с гъба. Тя вдигна очи, видя Джил и каза:
— Какво има? Това е госпожа Темпъл. Ние тук си правим една хубава баня, нали така?
Джил се обърна към фигурата в леглото.
Краката и ръцете на Тоби се бяха превърнали в съсухрени придатъци към свитото му, изкривено тяло. Между краката, като някаква дълга, противна змия, лежеше безполезният му пенис, немощен и грозен. Жълтият цвят бе изчезнал от лицето му, но идиотската гримаса стоеше. Тялото му бе мъртво, но очите живееха трескаво. Проникващи, търсещи, претеглящи, планиращи, мразещи, хитри сини очи, пълни с тайни намерения, със смъртоносни цели. Тя виждаше ума на Тоби. „Важно е да разберете, че умът му е незасегнат“ — бе казал докторът. Той можеше да мисли, чувства и мрази. Този ум нямаше за какво друго да мисли, освен да планира отмъщението си, да търси начин да я унищожи. Тоби искаше да я види мъртва, също както и тя него.
Докато гледаше надолу към очите, изгарящи от ненавист, в главата й отекна гласът му: „Ще те убия“. Тя почувства вълните на омразата да се блъскат в нея като юмруци.
Джил се вгледа в очите, спомни си разбитата ваза и разбра, че нищо от кошмарите не е илюзия. Той бе открил начин.
Вече знаеше, че животът на Тоби е заложен срещу нейния.
34
Доктор Каплан привърши прегледа на Тоби и потърси Джил.
— Мисля, че трябва да спрем терапията в басейна — каза той. — Чиста загуба на време. Надявах се, че ще постигнем някакво подобрение на мускулатурата, но не става. Аз ще говоря с терапевта.
— Не! — извика тя остро.
Доктор Каплан я погледна с изненада.
— Джил, знам какво си направила с Тоби миналия път, но сега е безнадеждно. Аз…
— Не можем да се предадем. Още не — в гласа й се четеше отчаяние.
Докторът се поколеба и сви рамене.
— Е, щом мислиш, че има такова значение, но все пак…
— Има.
В този миг това бе най-важното нещо на света. Това щеше да й спаси живота. Вече знаеше какво да направи.
Следващият ден бе петък. Дейвид се обади и каза, че заминава за Мадрид по работа.
— Няма да мога да се обадя до края на седмицата.
— Липсваш ми — каза Джил. — Много.
— И ти ми липсваш. Добре ли си? Гласът ти е особен. Да не си уморена?
Джил се опитваше да държи очите си отворени, да забрави за ужасните болки в главата. Не можеше да каже кога за последен път бе яла или спала. Беше толкова слаба, че едва стоеше на крака. Опита се да влее енергия в гласа си.
— Добре съм, Дейвид.
— Обичам те, скъпа. Грижи се за себе си.
— Ще се грижа, Дейвид. Обичам те. Моля те не го забравяй.
Каквото и да се случи.
Чу как колата на терапевта завива по алеята и се спусна по стълбите. Главата й щеше да се пръсне, треперещите й крака едвам я държаха. Отвори вратата, точно преди терапевтът да натисне звънеца.