Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Коридорът бе топъл, тих и спокоен. Джил стоеше и се олюляваше. Зъбите й тракаха, неподчиняващи се. Обърна се и погледна към спалнята си. Изглеждаше съвсем нормално. Бе преживяла кошмар. Поколеба се за миг и бавно влезе през вратата. В спалнята бе топло. Нямаше нищо, от което да се страхува. Тоби, разбира се, не можеше да й стори нищо лошо.
Сестра Галахър се събуди в стаята си и тръгна да провери пациента.
Тоби Темпъл лежеше в същата поза, в която го бе оставила. Очите му бяха обърнати към тавана, съсредоточени върху нещо, което тя не можеше да види.
Оттук нататък кошмарът започна да се повтаря редовно, като черна поличба за проклятие, знамение за предстоящ ужас. У Джил бавно започна да се заражда страх. Където и да идеше, чувстваше присъствието на Тоби. Джил чуваше кога сестрата го извежда. Количката бе започнала да стърже пронизително и късаше всеки път нервите на Джил. „Трябва да я оправя“ — помисли тя. Избягваше да минава покрай стаята на Тоби, но това бе безсмислено. Той бе навсякъде. Чакаше я.
Главоболията бяха постоянни. Нечовешко, ритмично биене, което не я оставяше на мира. Джил копнееше болката да престане поне за час, за минута, за секунда. Тя трябваше да спи. Пренесе се в стаята на камериерката до кухнята — най-отдалеченото от Тоби място. Стаята бе топла и тиха. Джил легна и затвори очи. Заспа почти мигновено.
Събуди се от вонящия хладен въздух, изпълнил стаята. Той се протягаше към нея, искаше да я погребе в себе си. Джил скочи и избяга в коридора.
Дните бяха достатъчно страшни, но нощите бяха ужасяващи. Следваха една и съща схема. Джил отиваше в стаята, въртеше се в леглото, опитваше се да остане будна, но накрая изтощеното й тяло се предаваше и тя заспиваше.
Будеше я студът. Лежеше трепереща в леглото, чувстваше как леденият въздух пълзи към нея, злото му присъствие я обгръщаше като страшно проклятие. Скачаше и бягаше, обзета от тих ужас.
Беше три сутринта.
Джил бе заспала в креслото с книга в ръка. Постепенно се пробуди, бавно отвори очи и сред катранения мрак на стаята усети, че нещо ужасно се е случило. После разбра — тя бе заспала без да изгаси лампите. Почувства как сърцето й започва да препуска и помисли: „Няма нищо страшно. Сестра Галахър сигурно е дошла и ги е загасила.“
После чу звука. Идваше от антрето, крииик… крииик… Количката на Тоби се движеше към вратата на спалнята й. Джил почувства как косъмчетата на врата й се изправят. „Сигурно някой клон стърже по покрива“ — успокои се тя. Но все пак знаеше, че не е така. Бе слушала този звук толкова пъти. Крииик… крииик…, сякаш музиката на смъртта идваше към нея. „Не може да е Тоби — помисли тя. — Той е в леглото, безпомощен. Сигурно полудявам.“ Но продължаваше да го чува все по-близо и по-близо. Беше пред вратата. Спря, чакаше. И изведнъж се разнесе трясък, после настана тишина.
Джил прекара остатъка от нощта свита на стола, в тъмното. Бе твърде уплашена, за да помръдне.
На сутринта намери пред вратата си разбита ваза, бутната от масичката в антрето.
Говори с доктор Каплан.
— Вярвате ли, че… че умът може да направлява тялото? — попита Джил.
Той я погледна объркан.
— В какъв смисъл?
— Ако Тоби иска… много иска да излезе от леглото, дали ще може?
— Имате предвид, без чужда помощ? В сегашното си състояние? — погледна я с недоверие. — Той е изгубил всякаква мобилност. Всякаква.
Джил не беше доволна.
— Ами ако… Ако наистина е убеден, че трябва да стане, че има нещо, което трябва да свърши…?
Доктор Каплан поклати глава.
— Нашият разум дава заповеди на тялото, но ако моторните импулси са блокирани, ако няма мускули, които да ги изпълнят, нищо не може да се получи.
Тя трябваше да разбере.
— А вярвате ли, че предмети могат да бъдат движени от ума?
— Искате да кажете психокинеза? Правени са много експерименти, но нито един от тях не е успял да ме убеди досега.
А счупената ваза в коридора?
Джил искаше да му каже за това, за студения въздух, който я преследваше, за количката на Тоби пред вратата, но той щеше да я сметне за луда. Беше ли? Имаше ли й нещо? Дали не губеше ума си?
Когато доктор Каплан си отиде, Джил се погледна в огледалото. Бе шокирана от видяното. Бузите й бяха хлътнали, а очите й изглеждаха огромни върху бледото, изпито лице. „Ако продължавам така — помисли тя — ще умра преди Тоби.“ Вгледа се в потъмнялата си сплъстена коса и изпочупените нокти. „Не трябва да позволя Дейвид да ме вижда такава. Трябва да започна да се грижа за себе си. Отсега нататък — реши тя — веднъж седмично отиваш на козметик, храниш се три пъти на ден и спиш по осем часа.“