Лавинен огън
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лавинен огън». Краткое содержание книги:
Престои най-важната битка, а с магията нещо определено не е наред-изчезват пророчески текстове, променят се книги. И Калан? Къде е Калан?
Забравена от всички, заличена от съзнанието им с помощта на коварна древна магия, Майката Изповедник е в плен на зли сили, за които животът няма никаква стойност. Лавинният огън ще заличи съществуването. Лавинният огън ще разплете нишката на живота. Освен ако…
— Поеми топлината ми, Кара. Тук съм, за да ти помогна.
Той отвори себе си за нея, разкри и нуждата си, изложи себе си на нейната нужда.
Притисна я здраво в прегръдката си и зарида на рамото и. Изпита смътното усещане, че ако не я стиска достатъчно здраво, тя ще му се изплъзне.
Докато я прегръщаше, усещаше, че е все още жива и не искаше да изгуби това усещане. Толкова се бе надявал Ничи да успее да направи нещо. Ако имаше човек, заслужаващ да бъде излекуван, то това бе Кара. В този момент повече от всичко на света той копнееше да я види излекувана.
Ричард отвори себе си, самата си душа и се посвети на тази мисъл.
Отдаде се на съчувствието си към тази жена, която му бе дала толкова много. Неведнъж бе рискувала живота си, за да изпълни заповедите му. А няколко пъти бе изложила живота си на риск, като бе решила да не спази негова заповед. Беше го следвала навсякъде по света. Безброй пъти бе поставяла себе си между опасността и живота на Ричард и Калан. Кара заслужаваше да живее, заслужаваше всичките блага на живота. Той не искаше нищо друго, освен да я види отново жизнена. Отдаде цялото си същество на този копнеж. Раздаде се напълно в това свое неистово желание да задържи Кара сред живите.
Повлечен от отчаяното желание, съзнателно подири живота вътре в нея и плавно затъна дълбоко във вихъра на агонията и. С бързината на тази своя мисъл установи, че съзнанието му се е съчетало с нейното, влязло е в агонизиращата и болка. Притисна я още по-здраво в прегръдката си и се отдаде без задръжки на отчаянието и страданието си.
Стисна зъби, притаи дъх и пусна нейната болка в своето тяло. Съсредоточи се изцяло върху процеса на изтегляне на болката от нея. Не си остави нищо, което да го защити от яростната атака, която внезапно се стовари отгоре му. Изпита всичко, което чувстваше тя. Изстрада цялото и страдание. Притисна отворената си уста до рамото и за да преглътне напиращия в гърлото му вик от болка.
Намираха се в пусто, тъмно и безнадеждно място… място, лишено от живот.
Той отвори себе си за нейното страдание и пое част от товара и. Ала Кара се бе вкопчила в болката и не искаше да я даде — особено на него. Обаче беше слаба и той успя да и я измъкне, продължи да я тегли до последната капчица.
Докато повдигаше и обелваше пластовете на страданието, усети ледените пръсти на смъртта, вкопчени в тялото и.
Първичният страх от този сблъсък се стовари отгоре му с неподозирана и непозната мощ. Кара бе просмукана от това мрачно и ледено усещане. Той започна да се тресе от споделеното с нея страдание, от общия ужас. Прониза го раздираща болка и в следващия миг вече трябваше да напрегне цялата си воля и упоритост, за да продължи напред.
Ричард бе повлечен от мощно ледено течение от безнадеждност, което го погълна за секунди. Явно не бе по силите му да понесе подобно нещо, но той устоя и пое още и още от болката и. Искаше Кара да почерпи от неговите сили, да приеме от топлината на тялото му. Но за да стане това, първо трябваше да оцелее и да погълне отвратителната отрова в себе си, като в същото време предава на Кара от силата си.
Времето изгуби смисъл. Самата болка се превърна в материализирана вечност.
— Смъртта ще те навестява често, ще протяга ръка към теб… ще иска да те отведе — прошепна той в ухото и. — Не поемай тази ръка, Кара. Остани. Не приемай смъртта.
Искам да умра.
Тази мисъл връхлетя агонизиращото му безутешно същество. Изненада го и го ужаси. Ами ако усилията да се задържи за живота не и бяха по силите? Ако не бяха по неговите сили? Ако искаше от нея нещо, което тя не бе способна да му даде?… Ако нямаше право да иска от нея подобно нещо…
— Кара — прошепна той в ухото и. — Имам нужда от теб. Моля те, не се предавай.
Не мога.
— Не си сама, Кара. Тук съм, с теб съм. Дръж се. Заради мен — дръж се и ми позволи да ти помогна.
Моля те, пусни ме. Остави ме да умра. Умолявам те, ако ме обичаш, остави ме… да умра.
Изплъзваше му се. Той се притисна до нея още по-яростно. Изтегли още от страданието и в себе си. Вътрешното и аз започна да вие от болка и да се съпротивлява срещу насилието.
— Моля те, Кара — успя да пророни той въпреки агонията, в която се гърчеше. — Позволи ми да ти помогна. Моля те, не ме оставяй.
Не искам да живея. Излъгах очакванията ти. Трябваше да те спася, когато Ничи дойде да те отведе. Вече го разбрах — ти ми помогна да го разбера. Готова съм да умра за теб, но не изпълних дълга си, не удържах на думата, която си дадох сама на себе си. Няма смисъл да живея. Не съм достойна да бъда твой защитник. Моля те, остави ме да умра.