Прозрение

— И по-зле може да бъде — каза една работничка.

— По-зле? По-зле от това? — възкликна мъжът до нея.

— По-добре турски тюрбан, отколкото папска тиара. Османците поне зачитат донякъде православната ни църква.

— Шшт! Ще ви чуе някой! — предупреди ги друга жена.

— Тя е луда!

Мъжът се обърна към първата жена:

— Какви ги дрънкаш?

— Добре де, луда съм. Твоя воля, щом предпочиташ да работиш като къртица под земята.

Мъжът размисли.

— Е, несъмнено не желая да ме изпратят да воювам. Искам просто да храня семейството си.

Друг мъж, надзирател в тамплиерска униформа, чу думите му и вметна съчувствено:

— Никой не иска война, приятелю, но какво да направим? Виж ни! Виж как живеем! Турците ни отнеха земята. Мислиш ли, че трябва да се предадем без борба?

— Не, не — отвърна първият мъж. Аз… не знам. Просто ми дойде до гуша. На всички ни омръзна от битки.

„Амин!“, рече си Ецио, промъквайки се между две пирамиди от бурета, високи двайсет стъпки.

Щом остана сам, той проби едното с върха на ятагана, събра шепа барут в кожена кесия и посипа ивица между редиците с бурета чак до входа на втората зала. Там Повтори същата операция. В третата зала посипа пътечка барут чак до сводестата врата, която отвеждаше навън. Зачака търпеливо обикновените работници да се оттеглят невредими за нощна почивка.

Останаха само войниците.

Ецио се увери, че пътят му за бягство е чист, зае позиция на няколко метра от изхода, разкопча пистолета си и стреля към най-близкото буре. После се обърна и побягна.

Последва серия от титанични експлозии, която разтърси основите на подземния град като земетресение. Таваните се разкъртваха и падаха зад него. Навсякъде се виеше пушек, надигаха се пелени от прах, свличаха се лавини от камъни. Настана хаос.