Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Слава богу — казах аз.
— Кълна се в бога — додаде татко.
Погледнах към мама.
— Аз също се заклевам — съгласи се и мама. — Но защо изобщо се безпокоиш за това?
— Просто не искам да съсипя живота ви.
Мама се наведе към мен, зарови лице в рошавата ми коса и ме целуна по главата. А аз се обърнах към татко и казах:
— Не искам да се превърнеш в безработен жалък алкохолик или нещо такова.
Мама се усмихна и рече:
— Хейзъл, баща ти няма нищо общо с Питър ван Хутен. И ти знаеш най-добре от всички, че е невъзможно да се живее с болката.
— Добре тогава — отвърнах аз, след което оставих мама да ме прегърне, въпреки че не исках да ме прегръщат. — Добре, а сега можеш да го пуснеш. — Анастасия беше изритана. И тя изпадна в истерия. Беше страхотно.
Хапнах малко за вечеря — макарони с формата на папийонки и песто — и този път не повърнах.
Двадесет и пета глава
На другата сутрин се събудих обзета от паника, защото бях сънувала, че се намирам в огромно езеро съвсем сама и без лодка. Изправих се, посегнах към АИБВ и тогава усетих ръката на мама.
— Добро утро. Добре ли си?
Сърцето ми биеше силно, но въпреки това кимнах утвърдително.
— Кейтлин те чака на телефона — каза мама. Посочих към АИБВ. Мама ми помогна да го изключа и ме закачи за Филип, след което поех мобилния телефон от ръката й и казах:
— Здравей, Кейтлин.
— Исках само да те чуя — отвърна Кейтлин. — Да разбера как си.
— Благодаря, добре съм — промълвих аз.
— Това е ужасен късмет, скъпа. Просто прекалено.
— Да, знам — казах аз. Вече не се измъчвах с мисли за късмета си. Честно казано, изобщо не ми се говореше с Кейтлин, но тя продължи да протака разговора.
— Е, как беше? — попита тя.
— Когато приятелят ми умря ли? Ами, доста гадничко.
— Не — отвърна тя. — Да си влюбена.
— О! Ами, беше… беше хубаво да съм заедно с един толкова интересен човек. Двамата с него бяхме много различни и спорехме по хиляди въпроси, но той беше толкова интересен, нали разбираш?
— Уви, не разбирам. Момчетата, които познавам, са крайно безинтересни.
— Не че беше идеален или нещо такова. Изобщо не беше принцът от приказките. Понякога се опитваше, разбира се, но повече ми харесваше, когато не се занимаваше с тези глупости.
— Имаш ли албум с негови снимки и писма?
— Имам негови снимки, но писма никога не ми е писал. Освен няколко липсващи страници от една тетрадка, които може да са били за мен, но предполагам, че ги е изхвърлил или просто са се изгубили.
— Може да ги е пуснал по пощата?
— Не, вече щяха да са пристигнали.
— Тогава може да не са били за теб — каза тя. — Не искам да те потискам, но може би ги е написал за някой друг, след което ги е изпратил…
— Ван Хутен! — извиках аз.
— Добре ли си? Това кашлица ли беше?
— Кейтлин, обичам те. Ти си гений. Но сега трябва да вървя.
След това затворих телефона, претърколих се, извадих лаптопа от мястото му под леглото, включих го и написах имейл на lidewij.vliegenthart.
„Лидевай,
Мисля, че малко преди да умре, Огъстъс Уотърс е изпратил няколко страници от една тетрадка на Питър Ван Хутен. За мен е изключително важно някой да прочете тези страници. Разбира се, бих предпочела сама да ги прочета, но вероятно не са написани до мен. И все пак тези страници трябва да бъдат прочетени. Наистина трябва.
Ще можеш ли да ми помогнеш?