Вината в нашите звезди

— Имал си дете, което е починало? — попитах аз.

— Дъщеря ми — отвърна той. — Беше на осем. И страданията й си ги биваше. Но никога няма да бъде канонизирана.

— Имала е левкемия? — Той кимна. — Също като Анна — додадох аз.

— Да, също като нея.

— Бил си женен?

— Не. Не и по времето, когато умираше. Бях станал непоносим доста преди да я изгубим. Хейзъл, скръбта не променя хората. А разкрива същността им.

— Живял ли си с нея?

— Не, не съм, въпреки че накрая я заведохме в Ню Йорк, където живеех тогава, за да я подложим на редица експериментални изтезания, които умножиха ужаса на оставищите й дни, без да умножат броя им.

След кратко мълчание го попитах:

— Предполагам, че книгата е била нещо като втори живот за нея, възможност да бъде тийнейджърка?

— Мисля, че имаш право — отвърна той, след което бързо допълни: — Предполагам, че си запозната с мисловния експеримент на Филипа Фут за казуса с трамвая21?

— И тогава аз се появявам в дома ти, облечена също като момичето, в което си се надявал, че тя ще се превърне, и всичко това ти е подействало като шок.

— Един трамвай се носи неуправляемо по релсите — започна той.

— Не ми пука за твоя глупав мисловен експеримент — прекъснах го аз.

— Всъщност той е на Филипа Фут.

— За нейния също.

— Не можеше да разбере защо всичко това й се случва — отвърна той. — Трябваше да й кажа, че ще умре. Социалната й работничка твърдеше, че така трябвало. Трябваше да й кажа, че ще умре, и затова й казах, че ще отиде в рая. Попита ме дали аз също ще бъда там, отвърнах й, че няма, или поне не засега. Ами след време, попита ме тя, и тогава й обещах, че много скоро ще бъдем отново заедно. Обясних й, че там горе имаме много близки, които междувременно ще се грижат за нея. Попита ме аз кога ще дойда и отговорът ми беше: скоро. Преди двайсет и две години.