Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Нима убеждението й, че доктор Кърлоу я принуждава неоснователно да допуска тези прегледи, е признак на лудост? Лудост ли е съмнението, че си позволява с нея волности, на каквито никой лекар няма право? Тя до такава степен е загубила връзка с външния свят — възможно ли е да е пропуснала някакви забележителни промени по отношение правата на лекарите спрямо техните пациенти? Нима самата кралица е подлагана на такива насилия и заплахи от страна на личния си лекар? Ако се случи нещо такова, кралицата би го прогонила, нали? Колко прекрасно би било да може да каже на доктор Кърлоу, че вече не се нуждае от услугите му, че няма повече работа тук.
Вместо това, както винаги, тя приема неизбежното, и ляга на леглото. Добрият доктор дърпа завесите, за да може слънцето да осветява това, което върши. Агнес насочва вниманието си към няколкото угаснали свещи, започва да брои стеклите се, застинали восъчни струйки. Обърква бройката, започва отново, като през цялото време се опитва да не обръща внимание на напрежението, което пронизва като електричество цялото й тяло — от пръстите на краката до корените на косата — когато докторът повдига края на роклята над коленете й.
Междувременно Уилям Ракъм вече е пред вратата на госпожа Кастауей. Първо почуква, после звъни, и чака нетърпеливо да му отворят. Влажният, вятър връхлита на пристъпи и подръпва панталоните му; натруфено облечени уличници го оглеждат, когато минават край него. Кожата на главата го сърби от обилните количества помада, с които е поливал косата си, когато се е ресал. Минава цяла минута — излиза, че тук положението е също толкова лошо, колкото и в собствения му дом!
След още една минута резето щраква. През един едва забележим процеп се вижда блестящо женско око, което го оглежда подозрително.
— Шугър е заета — неприязненият глас принадлежи на Ейми Хаулет. — Ако искате, елате по-късно.
— Всъщност, бих искал да разговарям с вашата… с госпожа Кастауей — казва Уилям. — По делови въпроси.
— Тук — отвръща присмехулно момичето, — се обсъждат единствено делови въпроси.
Умът му не може да побере как някой мъж би могъл да целува и прегръща такова цинично същество, но Уилям прави още един опит:
— Настоявам… става дума за нещо, което би представлявало голям интерес за госпожа Кастауей, убеден съм в това.
След което госпожица Хаулет отваря рязко цялата врата, и веднага му обръща гръб.
В приемната на госпожа Кастауей всичко изглежда точно така, както когато Уилям — тогава още господин Хънт — влезе тук за първи път. Както и преди, той се смайва от многобройните изображения на Мария Магдалена, окачени по стените, огънят пламти все така силно, а самата госпожа Кастауей, седнала зад бюрото си, пак е облечена в аленочервено. Този път обаче няма и следа от госпожица Лестър и нейното виолончело — столът й е празен. Ейми Хаулет отива лениво към мястото си и се отпуска тежко сред шумоленето на изпомачканите си поли — оттам наблюдава с лукав поглед влизането на Уилям. Отпуснала ръце край тялото си, отметнала назад глава, тя вдишва дима и после прави нещо много странно — разтваря устни и започва да изпълнява някакъв фокус с цигарата, прилепнала към крайчеца на езика й. За миг изглежда, че ще я глътне, после я задържа, без да я угаси, между зъбите си. После отново всмуква дим. През цялото време не мигва нито веднъж.
— Наистина се надявам, че ще извините поведението на Ейми — казва госпожа Кастауей и кани с жест Уилям да седне на един от столовете. — Маниерите й са извънредно привлекателни за някои от посетителите ни.
Ейми се усмихва иронично.
— Наистина, не съм искала да ви засегна, господин… господин… — напразният опит да си припомни името й прекъсва упражнението по добро поведение, тя свива рамене и отвръща поглед.
— Хънт — казва Уилям. — Джордж У. Хънт.
Госпожа Кастауей присвива очи. Присвива ги толкова силно, че кървясалите еклери почти изчезват, а тъмните ириси лъщят като облизани лакрицови бонбони. Тя е по-едра, отколкото си я спомня той, и някак по-внушителна.
— И тъй, с какво можем да ви помогнем, господин Хънт? — пита тя нежно. Аленочервените й устни се издуват, когато произнася гласните. — Не очаквахме да ви видим пак толкова скоро.
Уилям поема дълбоко дъх, привежда се напред, и започва да излага предложението си. Говори сериозно, припряно, притеснено. Измисленият от него господин Хънт е свенлив, но богат човек. А какъв е източникът на богатството му? О, той е един вид неофициален, да не кажем таен партньор в голямо издателство, чийто приход по груба преценка възлиза на 20 000 лири стерлинги годишно. Изданията им са толкова многобройни, че не би могъл да ги изреди, но сред техните автори са имена като Маколи, Кенъм Дигби, Льо Фану и Уилям Ейнсуърт. Всъщност, той има среща със стария си приятел Уилки — Уилки Колинс — след… — той изважда сребърния си часовник така, че всички да го видят — след четири часа. Но преди това…