Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Джеръми насочи очи към ключовете си и якето, метнато върху стола, и се сети какво е замислил. Предстоеше му поредната безсънна нощ. Изпита благодарност, че е подремнал.
— Няма да заспивам. Радвам се да те чуя. Как си?
Погледна към коридора, където беше стаята на Клер.
— Получих съобщението ти. Затова се обадих — обясни гузно брат му. — Звучеше странно. Като зомби или нещо такова.
— Съжалявам. Цяла нощ бях будувал.
— Пак ли?
— Случва се — въздъхна Джеръми.
— Не се ли случва прекалено често напоследък? Мама се притеснява за теб. Мисли, че ако продължава така, ще се разболееш.
— Няма — увери го Джеръми и се протегна.
— Не съм сигурен. Струваш ми се ни жив, ни умрял.
— Но съм мъж за милиони.
— Ха! Слушай, мама ми заръча да ти предам да си отспиваш, така че си лягай веднага.
Въпреки умората Джеръми се засмя.
— Не мога.
— Защо?
— Няма смисъл. Ще лежа и ще броя овце цяла нощ.
— Не цяла нощ.
— Напротив. Цяла нощ. Това означава безсъние.
Усети как брат му се поколеба.
— Не разбирам… Защо не спиш?
Джеръми погледна към прозореца. Сребристата мъгла забулваше небето. Помисли си за Лекси.
— Кошмари — отговори.
Кошмарите започнаха преди месец, точно след Коледа, привидно без причина.
Беше най-обикновен ден — Клер му помогна да направи бъркани яйца, закусиха заедно и напазаруваха в бакалията. После Джеръми я остави за няколко часа при Дорис. Когато се прибраха вкъщи, Клер гледа „Красавицата и звярът“ — сигурно за десети път. Вечеряха пуйка, макарони и кашкавал и четоха същите приказки както винаги. Тя не беше нито болна, нито разтревожена, когато си легна. След двайсет минути Джеръми надникна в стаята й. Спеше дълбоко.
След полунощ обаче се събуди с писъци.
Джеръми се втурна в стаята й и я прегърна да я утеши. Тя се успокои най-сетне, той я зави и я целуна по челото.
След час Клер се събуди отново, крещейки.
После пак.
Продължи така почти цяла нощ, но на сутринта тя очевидно не си спомняше какво се е случило. Джеръми, изтощен и със зачервени очи, благодари богу, че всичко е приключило. Така си мислеше. Същото обаче се повтори и следващата нощ. И следващата. И следващата.
След седмица заведе Клер на лекар, но го увериха, че физически е напълно здрава. Кошмарите не били необичайно явление. С времето щели да отшумят.
Ала не отшумяха. Ставаше по-зле. Отначало се будеше по два-три пъти нощем, а сега по четири-пет, сякаш кошмарите я спохождат при всеки цикъл на съня. Успокояваха я единствено нежните думи, които Джеръми й шепнеше, люлеейки я в прегръдките си. Опита се да я премести в своето легло, да спи при нея, държеше я в скута си часове след като заспи. Опита с музика, с различни нощни лампи и без лампи, промени хранителния й режим, даваше й чаша топло мляко преди лягане. Обади се на майка си, обади се на Дорис; когато остана да пренощува при баба си, Клер също се събуди с писъци. Нищо не помагаше.
Безсънието го изнервяше; изнервяше и Клер. Напоследък гневните изблици бяха повече от обикновено, раздразнителността и безпричинните сълзи — също. Тя явно не се контролираше, но Джеръми също избухваше и в неговия случай възрастта не беше оправдание. Изтощението изопваше нервите му. И тревогата. Страхът, че нещо не е наред, че ако тя не започне да спи спокойно, нещо лошо ще й се случи. Той щеше да оцелее, знаеше как да се грижи за себе си, но… Клер? Беше отговорен за нея. Тя се нуждаеше от него, а той се проваляше.
Спомни си как изглеждаше баща му в онзи ден, когато по-големият му брат Дейвид претърпя автомобилна катастрофа. През нощта осемгодишният Джеръми свари баща си да седи на фотьойла в дневната и да се взира в нищото. Беше неузнаваем — някак си смален. За миг Джеръми се почуди дали е разбрал правилно, когато родителите му обясниха, че Дейвид е добре. Да не би брат му да е умрял и те да се страхуват да му кажат истината. Изведнъж дъхът му секна и аха да избухне в сълзи, но баща му се изтръгна от вцепенението. Джеръми седна в скута му и усети острите му бакенбарди. Попита за Дейвид и баща му поклати глава.
— Дейвид е добре — успокои го той. — Но това не разсейва тревогите. Родителите винаги се притесняват.
— Притесняваш ли се за мен? — попита Джеръми.
Баща му го прегърна.
— Притеснявам се за всички вас. През цялото време. Мислех си, че щом децата пораснат, тревогите свършват. Но не съм бил прав. Те не свършват никога.