Жената жерав
- Автор: Несс Патрик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“
- ISBN: 978-954-2908-64-7
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жената жерав». Краткое содержание книги:
На следващия ден мила и завладяваща жена влиза в студиото му за предпечат. Изведнъж цял нов свят се отваря пред ДЖордж и една вечер тя започва да му разказва най-невероятната история.
Остроумен, романтичен, магически и забавен, романът Жената жерав е химн на творческото въображение и празник на разрушителната и изкупителната сила на любовта.
После му обръща гръб и отлита, не много бързо, не от страх, просто се отдалечава. Отдалечава се от него.
Той затреперва, когато осъзнава напълно какво му е причинила тя. Сторила е ужасно, ужасно дело, много по-лошо от всяка прошка.
Той се разгневява. Разгневява се страшно.
Тя изчезва в далечината, светла точица на фона на черната нощ.
— Ще те преследвам, господарке — казва вулканът. — Никога няма да спра да те преследвам. Ще те преследвам до края на времената и…
Но тя не го слуша.
А той не се впуска в преследване.
Сърцето го боли. Боли го от любов. Боли го от омраза. Боли го от куршума, заседнал дълбоко вътре.
Яростта му расте.
— Господарке — казва гневно. — Господарке.
С тътен се понася над света, рушейки всичко по пътя си, но разрухата не му носи удовлетворение, дребните човечета и народи, бягащи пред него, са нищо, нищо са градовете, потъващи под ударите му, нищо са грамадните гори, горящи от дъха му. Той вдига пак очи към хоризонта. Тя все така е стапяща се точица там, една звезда върху небесната твърд.
— Господарке — повтаря той.
31 от 32.
Ръката му се заравя в гората и изтръгва от там най-високото дърво. Юмрукът му го стиска, докато то става тънко, право и леко. После посяга към метала в градовете, към фабриките, които познава така добре, и от разтопени оръжия, които доскоро са сели смърт, изковава връх на стрела. Украсява стрелата с пера, унищожавайки за тях целия вид на най-красивата птица на света. Изтегля тетива от най-фините сухожилия на света, без да обръща внимание на писъците на рожбата си, когато ги изтръгва от тялото й. Лъка прави от собствената си лава, като не й позволява да изстине напълно, а само толкова, че да стане еластична.
Миг или цяла вечност са му нужни, за да изработи оръжието си, а тя още не е изчезнала отвъд хоризонта. Тя е още там, вечно там, като куршума в сърцето му.
— Това не е краят, господарке — казва той и се прицелва.
После пуска стрелата.
32 от 32.
Стрелата я улучва.
— О, любов моя! — извиква господарката, извиква от болка и ужасна, неизбежна изненада. — Какво стори?
И тя полита надолу и пада, пада, пада към земята.
Пожарът започна така (1).
В горната половина на последната плочка вулканът, направен от думи, изригва яростта си, бълва в света глаголи, прилагателни и причастия, а те поглъщат всичко, до което се докосват. В долната половина, незнайно как, жена, направена от пера, пада от небето. Една-едничка дума — закрита от перата, за да не може да се прочете — е пронизала сърцето й. Тя пада примирена, скръбна, но позата й е такава, че е възможно вече да е паднала и да лежи на земята, захвърлена долу от гневните ръце на вулкана.
Кумико нареди и тази плочка до останалите на лавицата с книги. Освети дневната със свещи във всеки ъгъл, картините трепкаха под топлината на пламъчетата, подобно на миниатюрни слънца в храма на древна богиня.
— Странен край — каза Джордж. — Вулканът се саморазрушава от гняв, жената е вън от обсега на ръката му.
— Щастливо освобождение и за двамата, навярно — отвърна Кумико. — Но, да, и печално също така. А и в края на краищата, това дори не е край. Всички истории започват преди началото си и никога, никога не свършват.
— Какво става после с вулкана и господарката?
В отговор тя го хвана за ръката и го изведе от гостната, поведе го нагоре по стълбите към онова, което беше сега общото им легло. Намерението й не беше, изглежда, само плътско, но след като се съблякоха, тя се притисна в него, прегърна го плътно, галейки косата му. Той се вгледа в очите й, отразили лунната светлина.
Те проблеснаха срещу него, златни.
— Знам ли коя всъщност си ти? — попита Джордж.
На което тя отговори само:
— Целуни ме.
И той я целуна.
Долу в гостната трепкащите танцуващи пламъчета на восъчните цилиндри на свещите продължаваха да горят. Една свещ обаче не беше като другите. Пламъкът й подскачаше неравномерно и скоро едната стена на свещта се стопи, восъкът потече отстрани и направи локвичка върху старата масичка за кафе на Джордж. Това не беше голяма беда, но тежестта на восъка наруши баланса на свещта точно толкова, че тя се наклони и пламъкът й също да се доближи до плота на масичката.