Престъпен ум

Когато най-после приключи с докладите, наближаваше десет вечерта. Разбираемо, беше забравил за плановете за вечеря с Джесика. Набра номера ѝ, за да ѝ се извини и да обясни защо не е могъл да се обади по-рано, но телефонът ѝ иззвъня няколко пъти и после се включи телефонният секретар.

Джесика беше красива и интелигентна жена и напълно разбираше трудностите, които произлизаха от връзката с полицай — дългото работно време, отлаганията на срещи в последната минута, тревогите за здравето на Хънтър, всичко. Освен това знаеше, че щом Хънтър стане детектив, трудностите ще се увеличат, но го обичаше и това беше най-важното.

Той остави кратко съобщение, с което се извиняваше, но не се впусна в подробности. Щеше да ѝ разкаже всичко, щом я види. Джесика обаче беше и много чувствителна и макар да се опита да го прикрие, Хънтър беше сигурен, че тя ще долови тъгата в гласа му и сериозността на положението.

Стори му се странно, че Джесика не отговаря на телефона си. Не вярваше да е излязла, не и по това време във вторник вечерта. Може би тази вечер беше малко по-разстроена от предишните пъти, когато той бе отлагал срещите им в последната минута. Въпреки че не преставаше да мисли за случилото се, Робърт се сети да се отбие в денонощен магазин и да ѝ купи цветя.

Пристигна в дома ѝ малко преди единайсет вечерта и когато спря на улицата и погледна към къщата, му се догади. Не беше изпитвал такова нещо дотогава. Но пък, от друга страна, досега не беше изгубвал партньор.

Хънтър слезе от колата и се приближи до къщата, но с всяка крачка страхът му се засилваше.

Шесто чувство, предчувствие, инстинктивно усещане, каквото и да го наречете, вече крещеше в него, когато стигна до вратата. Нещо не беше наред.

Имаше ключове, но не се наложи да ги използва. Предната врата беше отключена. Джесика никога не я оставяше така.

Той бутна вратата, влезе в тъмната дневна и веднага усети слаба миризма на метал, на мед, която парализира сърцето му и разпрати ледени тръпки на страх по гърба му.

Кръвта няма мирис, докато тече в тялото. Едва когато влезе в контакт с въздуха, придобива характерна, нехимична миризма на метал, много сходна с тази на медта. Хънтър беше потопен в тази миризма цял следобед.

— О, боже, не. — Ужасените думи се неволно се отрониха от устата му.

Цветята паднаха на пода.

Треперещата му ръка посегна към ключа за осветлението.

Ярка светлина обля стаята, но светът на Робърт потъна в мрак — толкова дълбок, че той не знаеше дали някога ще излезе от него.

Джесика лежеше по лице в локва от собствената си кръв до вратата на кухнята. В дневната цареше безпорядък — счупени лампи, разместени мебели, издърпани чекмеджета — очевидни следи от борба.

— Джес… Джес… — Хънтър изтича до нея, викайки името ѝ с глас, който сякаш не беше неговият.

Той коленичи до нея. Панталонът му се намокри от кръвта ѝ.