Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Принц Джал…
— Добре съм. Нещо се замаях за миг. Влизай. Седни. Трябва да те питам нещо. — Премигнах няколко пъти да фокусирам погледа си, докато се връщах по не съвсем права линия към стола си. — Сядай, сядай. — Махнах към друг стол.
Вместо да последва повелята ми, Сагеус застана зад него. Загорелите му пръсти се плъзгаха по дървото, толкова тъмно, че беше почти черно, изследваха всяка полирана и блестяща извивка, сякаш в търсене на значение.
— Вие сте загадка, принц Джалан.
Преглътнах мнението си и устоях на импулса да го наругая за безочието му.
— Загадка от две части. — Езичникът ме наблюдаваше с невероятно спокойните си очи. Пусна стола и прокара пръсти по челото, веждите, скулите, бузите си. Навсякъде, където пръстите му докосваха кожата, татуираните символи за миг сякаш потъмняваха, като пукнатини в плътта му към някаква вътрешна чернота. Той наклони глава, после хвърли поглед към коридора. — И втората част е наблизо.
— Не бих очаквал нищо по-малко от човек, към когото крал като Олидан се обръща за съвет. — Метнах му най-добрата си усмивка, онази, която казва „дружелюбен герой, намиращ общ език с обикновените хора“. — Истината е, че се оказах впримчен в някакво гадно заклинание заедно със северняка, когото водя със себе си. Обвързани сме от магия. Ако се раздалечим прекалено много, ни се случват лоши неща. Искам единствено някой да ни освободи, за да може всеки от нас да си хване пътя. Човекът, който направи това, ще открие, че съм един наистина щедър принц!
Сагеус изглеждаше много по-малко изненадан, отколкото очаквах. Почти сякаш вече бе чувал историята.
— Аз мога да ви помогна, принц Джалан.
— О, слава на Бога! Искам да кажа, слава на който и да е бог. Не знаеш каква мъка е да съм вързан за тоя грубиян. Мислех, че ще ми се наложи да пътувам с него чак до фиордите. Студът хич не ми се отразява добре. Синусите ми…
Сагеус вдигна ръка да прекъсне плещенето ми. Изобщо не съзнаваше, че прекъсва принц, но пък от облекчение аз наистина се бях раздърдорил малко прекалено много.
— Както и в много други неща, има лесен и труден начин.
— Лесният ми звучи най-лесно — казах и се приведох напред, защото езичникът говореше много тихо.
— Убий другия.
— Да убия Снори? — Дръпнах се изненадано назад. — Но аз мислех, че ако той…
— Въз основа на какво сте го мислели, принц Джалан? Един разумен човек може да се страхува от определени вероятности, но не позволявайте на страха да ги превърне в увереност. Ако някой от двама ви умре, проклятието ще умре заедно с него и другият ще може да продължи да си живее необезпокоявано.
— О… — Наистина ми се струваше глупаво, че съм бил толкова сигурен какво ще стане. — Само че не бих могъл да убия Снори. — Не го исках мъртъв. — Искам да кажа, ще е много трудно. Ти не си го виждал. Като го видиш, ще разбереш.
Сагеус сви лекичко рамене.
— Намирате се в замъка на крал Олидан. Ако той заповяда неговата смърт, Снори ще умре. Съмнявам се, че кралят би отказал, ако един принц поиска от него живота на някакъв си мъж от простолюдието. Особено пък мъж от снеговете и ледовете, който се кланя на примитивни богове.
По-раншният ми ентусиазъм ме напусна с дълга въздишка.
— Кажи ми трудния начин…
18.
Събудих се облян в студена пот. Леглото беше топло. За миг се зачудих в коя кръчма съм. Даже за миг ми мина през ума, че Ема може да лежи до мен, но търсещите ми пръсти напипаха само ленени чаршафи. Фини ленени чаршафи. Замъкът. Спомних си и се надигнах в леглото. От всички страни ме заобикаляше непрогледна нощ.
Бяха ме преследвали кошмари, които преливаха един в друг, и сърцето ми още беше разтуптяно от тях, но не можех да си спомня никакви подробности. В ума ми витаеше само споменът за нещо ужасно, което ме дебне из тъмни места, толкова близо, че усещах дъха му върху шията си, чувствах как ръцете му шарят, дърпат ризата ми…
— Замък, Джал; намираш се в замък. — Гласът ми прозвуча слабичко, сякаш стоях насред някакво огромно и пусто пространство.
Свещта, която бях оставил да гори, явно беше угаснала — дори миризмата ѝ не усещах. Имах кремък и прахан, само че те бяха в дисагите на Рон, в някоя конюшня.
— Прекалено голямо момче си, за да се плашиш от тъмното. — Страхът в гласа ми ме убеди, че е по-добре да мълча. Ослушах се за някакъв звук, различен от собственото ми дишане, но такъв нямаше.