Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
Стената около дворцовия парк, както и различните прилежащи сгради — казарма, ковачница, конюшня и тем подобни — бяха на по три-четири века, но крепостта беше от камък, излян преди хиляда години. От уроците си спомням, че Строителите рядко запазвали сградите дълго. Издигали ги, а после ги събаряли, като че ли не са нищо повече от палатки. Но за неща, които не са предназначени да траят дълго, са ги направили адски добре.
Пажът ни поведе към крепостта под бдителните погледи на различни стражи на пост, патрули по стените и минаващи рицари. Разбира се, Снори беше този, който привличаше вниманието им: не проклетият принц на Червения предел, благоволил да удостои с присъствието си жалките им зали, ами някакъв си безобразно едър северняк, притежаващ десет акра земя на неизвестен склон. Изглежда, нещо в неговите плитки или в арктическия блясък в очите му, или може би окървавената грамадна брадва на гърба му, караше всеки обитател на замъка да се замисли за момент дали пък защитите им не са били пробити.
Крепостта се издигаше насред разчистена площ и имаше дворове за тренировки с коне и оръжия. Беше в стряскащ контраст с двореца във Вермилиън и подозирам, че баба би се съгласила да ги трампи на секундата. Това беше място, построено за война, а не за показност. Замък, който е устоявал на обсади и е падал поне при една от тях, защото ако можеше да се вярва на приказките на Снори, родът Анкрат не бил първият, който го завладял, след като човешките племена плъзнали пак по отровените земи.
— Хубав замък. — Снори се взираше нагоре към Висок замък, докато чакахме да отворят голямата порта от обкован с желязо дъб.
Замъкът беше висок, за това нямаше спор. Макар да изглеждаше недовършен, или по-скоро отчупен. Не изтъняваше, нито пък даваше някакъв признак, че се покорява пред височината, като да речем някоя от днешните кули. Просто се издигаше право към небето и създаваше впечатлението, че преди Хилядата слънца да пресекат амбицията му, не би се спрял, докато не удари в облаците.
— Виждал съм и по-хубави — излъгах.
Портата се отвори и един от рицарите на Олидан, облечен в блестяща броня, ми се поклони.
— Принц Джалан, за мен е чест да се запознаем. Аз съм сър Герант от Трийн. — Когато се изправи, направих половин крачка назад. Нашите домакини явно бяха отчели ръста на Снори и бяха решили да пратят най-едрия си човек да ни посрещне. Сър Герант беше почти толкова висок и широк като северняка, а красивото му лице бе разделено на две от грозен белег. Той разпери ръце, подканвайки ни да влезем. Усмивката върху разцепените му от белега устни изглеждаше достатъчно искрена. — Ще ви отведа в стаите ви. Ти също ела, Стан — обърна се към пажа. — Принц Джалан ще има нужда от човек да му прислужва.
Сър Герант ни поведе нагоре по широко стълбище и по няколко коридора. В архитектурата на сградата имаше нещо чуждо, сякаш онези, които са я сътворили преди хиляда години, не са били хора. Навсякъде виждах следи от по-скорошна работа или опити да се създаде по-човешко обиталище: премахнати подове, разширени стаи, внасяне на кривини посредством резбовани дървени подпори, макар че нищо, създадено от Строителите, не се нуждае от укрепване.
— Имах честта да посрещна принц Мартус при посещението му по-миналото лято. — Сър Герант отвори друга врата и я задържа, за да минем. — Семейната ви прилика е забележителна.
Преглътнах един остър отговор и изкривих лице в гримаса. Вярно е, че и двамата ми братя имат общи черти с мен — които идват по линия на баща ми, или поне златистата ни коса — височината е от баба, а хубостта от мама, тъй като баща ни е нисък и грозноват човечец, който изглежда също толкова подходящ за чиновник, колкото и за кардиналската шапчица. Мартус обаче беше грубичко оформен, Дарин — малко по-добре. Творецът беше усъвършенствал дизайна си, докато стигне до мен.
Минахме през една зала, където някакви дами ни зяпаха от висока галерия. Подозирах, че на сър Герант му е било поръчано да устрои този парад, за да ни огледат. Включих се в играта и се престорих, че не забелязвам. Снори, разбира се, зяпаше открито нагоре, ухилен до уши. Чух кикотене и една от дамите прошепна:
— Не и още един скитащ принц!
Стаята ми, когато най-сетне стигнахме до нея, се оказа добре подбрана — макар и не толкова пищна, колкото би могъл да очаква един гостуващ принц, но все пак сто пъти по-добра от всичко, което бях видял след прибързаното си оттегляне от спалнята на Лиза де Вийр, сякаш преди цял един живот.
— Ще проводя вашия човек до слугинско жилище, или пък Стан може да го направи по-късно — рече сър Герант.