Страшният съд [bg]

— Свикали са извънредно заседание на управителния съвет — рекох. — Хубаво ще е да си до мен. За късмет.

Мислех си, че тонът ми бе такъв, какъвто да й хареса. Че би го уважила. Уверен. Смел. В онзи момент наистина се чувствах така. Знаех, че не става дума за убийство. Не бях арестуван. Ставаше въпрос за бизнес.

В съзнанието ми продължаваха да кънтят историите за успех, които ми бе напомнила. „Енрон“. Марта Стюарт. Нямаше причина да не бъда самоуверен. На всеки един ръководител, наказан за източване на компанията, се падаха двайсет други, които си кръжаха около света със златните си парашути. Виждал бях да се сключват сделки и споразумения, само благодарение на силата на един човек. Нямаше причина да смятам, че моята не би могла да отбие тази атака.

Наехме апартамент в „Уолдорф“, защото най-добрите стаи в „Палас“ бяха заети. Вечеряхме във „Фреско бай Ското“ и изпихме три бутилки „Опус уан“ с вечерята. След това аз си взех чаша петдесетгодишен портвайн, а Джесика си посръбваше „Сотерн“. Като се върнахме в хотела, и двамата бяхме прекалено пияни да правим каквото и да било, а тя дори не си направи труда да скрие трите хапчета, които глътна. Леглото ме приспа, но този сън си бе като аварийно кацане.

Непрекъснато се събуждах. Плувнал в пот. В делириум. Сънувах Бен и Ръсел, Джони Г. и Джесика. По някое време през нощта я потърсих опипом, но тя ме отблъсна. Малко преди да съмне, започна да ме блъска главата. Устата ми бе пресъхнала. Отидох, олюлявайки се до банята и дръпнах кърпата, с която бе закрито огледалото. Очите ми бяха червени, кожата — бледа и зеленикава, а косата ми — там, където не се бе прилепила към слепоочията — стърчеше във всички посоки. Повърнах, след това изпих четири нурофена и легнах отново, искаше ми се минутите, докато лекарството задейства, да минат по-бързо и да заглушат това туптене в ушите.