Ритуалът [bg]

По нищо не приличаше на гробницата на Дромихет. Нито на онзи храм под Бакърлъка. Картините по стените бегло напомняха за него, но всичко останало бе различно. Там скалата си беше естествена, а тук някой твърде упорито се бе старал да създаде ред и в някаква форма — комфорт.

— Боре, какво е това? — попита озадачен Петър. — Гробница ли е?

— Не — отвърна тя. — Не е гробница.

Направи крачка напред и добави:

— Но не знам точно какво е.

В двете противоположни страни на стаята бяха разположени правоъгълни каменни нарове, които се крепяха в четирите си края от масивни, релефни подпори, също от камък. По остатъците от козина върху тях Петър можеше да заключи, че някога са били покрити с кожи. Съдейки по острите нокти в основата, каменните подпори изобразяваха лапите на някакъв хищник — лъв може би или мечка. До всяко от леглата стърчеше висока метална конструкция с разклонена разлята основа, която преминаваше в единичен прът, почти метър и половина дълъг, и завършваше с нещо, наподобяващо лампата на Аладин. Тъмнозелена патина покриваше плътно метала, което подсказваше, че са изработени от мед или бронз. Петър се досети, че бе виждал подобни неща — бронзовата конструкция представляваше светилник, използван в древността.

— Това са светилници, нали?

— Да, наричат се канделабри, но… — поколеба се Боряна — те се използват много по-късно. Не разбирам…

Погледът ѝ обхождаше помещението и поглъщаше всяко късче информация.

В свободното пространство покрай стените бяха подредени множество керамични купи и гърнета с различна големина, изписани в черни и червени цветове, сред които различи кратер9, няколко хидрии10 и два арибала11. Бегло отбеляза, че част от съдовете носят белезите на протогеометричната обработка, което ги отместваше далеч назад във времето. Никак не се връзваха с двата канделабра. Освен това с изключение на дебелия слой прах върху тях нищо не бе повредено — всеки от предметите бе непокътнат, готов за употреба. Точно това я караше да бъде толкова сигурна, че не се намират в гробна камера — там даровете ритуално се разрушаваха, съдовете се пробиваха, като по този начин ги изпращаха в отвъдното, за да служат на духа на погребания.

Петър сякаш прочете мислите ѝ.

— Нищо не е пипано.

— Сигурно сме първите, които влизат от хилядолетия… — съгласи се Боряна.

— Дали това е пещерата на Залмоксис? — попита Петър.

Мисълта, че се намира на мястото, което доказва легендите за тракийския бог, го замайваше.

— Възможно е…

— Какво е това? — попита Петър и насочи лъча светлина към вътрешността.

В средата на помещението, точно по средата между леглата, бе вкопан недълбок, квадратен басейн — сега празен — към който водеха по три стъпала от всяка страна. В центъра му бе издигнат каменен пиедестал, завършващ с полусферичен капител. Някак напомняше на онези сталагмити, покрай които бяха минали на идване, но за разлика от тях бе произведение на човешката ръка. Нямаше никакви украси — просто цилиндричен стълб, увенчан с капител, напомнящ донякъде онези на дорийските колони на входа. Боряна си представи как е изглеждал в центъра на басейна, когато е бил пълен с вода, но недоумяваше за предназначението му. Навярно върху него е стояла статуя или предмет, който в момента липсваше.