Крепостта в скалите
- Автор: Май Карл
- Серия: satan und ischariot #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Крепостта в скалите». Краткое содержание книги:
— Те ще се защитават и ще ви унищожат — заплаши Голямата уста.
— Думите ти са празни като торбичка за барут, където няма останало и едно зрънце. Уверявам те, че самият ти ще дадеш заповед на воините си да не се съпротивляват срещу нас.
— Никога!
— Никога ли? Ще го направиш още преди разсъмване. Знам го толкова сигурно, че всичко каквото имам да обсъждам с моя брат Олд Шетърхенд ще си го кажем най-открито пред теб. Можеш да го чуеш.
Й обръщайки се към мен, той продължи:
— Кой ще се върне с двамата пленници при нашите приятели, за да ги доведе? Единият от нас трябва да остане тук, за да наблюдава юмите и да разузнае околността на бивака по-подробно, отколкото успяхме да го сторим досега.
— Нека Винету реши кой да остане.
— Тогава аз оставам, а ти ще яздиш. Ще ме завариш пак на това място. Нека пленниците седнат на моя кон и там ще ги вържем. На всеки опит за съпротива ще отговорим с ножовете си.
Доведох нашите врани жребци.. Двамата юми разбраха, че трябва да се подчинят. Сигурно не им минаваше и мисълта да викат за помощ, понеже бяхме толкова далеч от бивака им, че и най-силните крясъци нямаше да бъдат чути там.
Накарахме Голямата уста да възседне жребеца на Винету и го вързахме на гърба му. Другият индианец се качи на коня зад него и също беше вързан. После с техните собствени ласа стегнахме глезените им под корема на животното и то така, че десният крак на вожда бе вързан с левия на неговия воин, а левият на вожда — с десния крак на воина. Хванах юздите на Илчи в ръка, метнах се на Хататитла и препуснах на изток, където се намираха мимбренхосите.
Тъй като не исках излишно да се бавя, яздех в галоп. Луната осветяваше пътя ни. Пленниците дълго мълчаха, но най-сетне вождът не можа да се сдържи и ми зададе въпроса, който от доста време му беше на езика:
— Кои са мъжете, при които отива Поразяващата ръка?
— Мимбренхоси са — отвърнах му кратко.
— Уф! — изплашено възкликна той. — Винету ли ги предвожда?
— Не. Той се намира сред тях само като гост.
— Кой е техният вожд?
— Налгу Мокаши.
— Уф! Тъкмо той ли трябваше да бъде!
— Ти се изплаши? Не знаеш ли, че един истински воин не бива да се плаши пред никой човек?
— Не съм се уплашил! — гордо ме увери той. — Силния бизон е най-върлият ми враг. Колко воини води със себе си?
— Много повече от твоите.
— Знам, че ще поиска смъртта ми. Ти ще ме закриляш ли?
— Аз ли? Този въпрос може да ми зададе само някой умопобъркан. Ти искаше да ме умъртвиш на кола на мъченията, а сега ме питаш дали ще те закрилям. Ако не се бях освободил сам, ти в никакъв случай нямаше да ме пуснеш да си вървя.
— Нямаше, обаче се отнасях добре с теб. Нито си гладувал, нито си жадувал, докато беше мой пленник. Не е ли редно да си ми благодарен.
— Може ли някой да каже, че Поразяващата ръка е бил някога неблагодарен?
— Тогава и аз ще разчитам на твоята благодарност.
— Имаш това право. Готов съм да сторя за теб същото, което и ти направи за мен. Силния бизон ще поиска твоята смърт. Той ще те отведе в шатрите на мимбренхосите и там ще трябва да умреш на кола на мъченията. Но аз ще се погрижа по пътя да се отнасят добре към теб и да не страдаш нито от глад, нито от жажда.
Той почувства подигравката, която се криеше в думите ми, и млъкна. Но аз предполагах, че мълчанието му няма да продължи дълго. По отношение на качеството смелост мексиканските индианци не могат да се сравняват с индианците от Северна Америка. Един апач, команч или пък дакота би сметнал за голям позор да подеме разговор с мен. Мълчаливо и с привидно безразличие той ще се примири с участта си като стръвно и неотклонно ще дебне и най-малката възможност, за да избяга. Не му ли се предложи такава, той хладнокръвно ще посрещне най-страшните мъчения и смъртта, без да каже нито дума и без да му трепне окото. Индианците от юга съвсем не са такива храбреци. Е да, и те се опитват да се представят за смелчаци, но станели положението по-сериозно, тогава край на престорената безчувственост и добре изиграното хладнокръвие. Вождът на юмите знаеше, че не може да очаква никаква милост от Силния бизон, знаеше, че единствената възможност за спасение можеше да се търси в моето станало вече известно снизхождение. И ето че след няколко минути той отново поде разговора:
— Голямата уста е чувал, че Олд Шетърхенд е приятел на червенокожите мъже. Така ли е?
— Приятел съм и на червенокожите, и на белите, но съм враг на всеки лош човек независимо дали цветът на лицето му е светъл или тъмен.