Месията на Дюна [Dune Messiah - bg]

Засегната, тя бе възразила:

— Не това имах предвид.

— Ах, безценна моя — утешително бе изрекъл той, — толкова сме богати на пари и бедни на живот. Аз съм зъл, твърдоглав, глупав…

— Не си!

— И това е вярно. Но ръцете ми са тъжни от време. Мисля… мисля, че съм се мъчил да открия живота, без да осъзнавам, че вече е открит.

И той бе докоснал корема й, за да усети тръпките на новия живот.

При спомена за това тя притисна корема си с длани и потрепера от съжаление, че бе помолила Пол да я доведе тук.

Пустинният вятър донесе неприятен мирис откъм заградителните насаждения, които укрепваха дюните в подножието на канарата. Обзе я страх, породен от племенното поверие: лоши миризми, лоши времена. Тя обърна лице по посока на вятъра и зърна отвъд насажденията да се появява червей. Издигна се над дюните като нос на демонски кораб, пръсна наоколо пясъчен фонтан, надуши смъртоносния дъх на вода и побягна под пясъците, оставяйки след себе си дълга, постепенно хлътваща могила.

И, като отглас от страха на червея, Чани намрази водата. Водата, някогашната душа на Аракис, се бе превърнала в отрова. Тя носеше смрад и зараза. Само пустинята бе чиста.

Отдолу се зададе група работници от племето. Те се изкачиха до средния вход на сийча и Чани забеляза, че нозете им са кални.

Свободни с кални нозе!

Високо над нея от горния вход долетяха тъничките гласове на деца, запели в хор утринна песен. Този звук я накара да почувства, че времето вихрено отлита от нея, както орлите бягат от идваща буря. Тя изтръпна.

Какви ли бури виждаше Пол в слепите си видения?

Усещаше, че в него се спотайва злонравен безумец, отегчен от песни и спорове.

Забеляза, че небето е станало кристално сиво, изпълнено с алабастрови лъчи и странни шарки от пясъчни вихри. Широка, ослепително бяла ивица на юг привлече вниманието й. С внезапна тревога в очите тя изтълкува този знак: бяло небе на юг — Шай-хулуд е тук. Задаваше се голяма буря. Усети по бузите си предхождащия вятър, кристалното докосване на литнали песъчинки. Вятърът носеше дъха на смърт — дъх на вода от канатите, дъх на влажен пясък и кремък. Водата — заради нея Шай-хулуд бе пратил насам кориолисовата буря.

В клисурата над нея се спуснаха ястреби, дирещи закрила от вятъра. Бяха кафяви като скалите, с алени ивици на крилете. Чани усети как душата й отлита към тях — те имаха къде да се укрият; тя нямаше.

— Господарко, бурята идва!

Тя се обърна и видя голата да размахва ръка край горния вход на сийча. Обзеха я древните племенни страхове. Чиста смърт и връщане на телесната влага при рода — това го разбираше. Но… да се върне мъртвец от гроба…

Налетелият вятър я шибаше с пясъчни камшици, зачервяваше бузите й. Тя се озърна през рамо към страховитата прашна ивица, прорязваща небето. Под урагана пустинята изглеждаше мътнокафеникава и неспокойна, сякаш дюните се стоварваха като вълни върху обвеян от бури бряг — с подобни думи Пол някога й бе описал морето. Тя се поколеба, обзета от чувството, че и пустинята е преходна. В сравнение с вечността, това тук не бе нищо повече от кипящ казан. Прибой от дюни тътнеше в подножието на канарите.