Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Отворете вратата, скъпи приятелю!
— Проклятие! Вашата бакалия нещо мирише на желязо! — каза Шико.
— А, ти не искаш да отваряш! — нетърпеливо извика офицерът. — Тогава напред, счупете вратата!
Шико се втурна към прозореца, отвори го и видя долу две извадени шпаги.
— Хванаха ме! — извика той.
— Аха, друже! — каза офицерът, като чу звука от отварянето на прозореца. — Страхуваш се да скочиш и си напълно прав. Хайде, отвори, отвори, де!
— Не, дявол да го вземе! — отговори Шико. — Вратата е здрава и ако вдигнете шум, ще ми дойдат на помощ.
Офицерът се разсмя и заповяда на войниците да разбият вратата.
Шико високо повика търговците.
— Глупак! Нима мислиш, че сме ти оставили помощници? Не се заблуждавай, сам си и значи си в капана… Напред, юнаци!
И Шико чу как по вратата бяха нанесени три удара с приклади.
— Тук има три мускета и един офицер, долу — само две шпаги. Височината е петнадесет фута — дреболия! Предпочитам шпагите пред мускетите.
И той завърза торбичката с парите за колана си и стиснал в ръка шпагата си, се покатери на перваза на прозореца.
Двамата войници отдолу бяха насочили шпагите си с острието нагоре. Но Шико беше пресметнал правилно. Нито един човек, пък бил той силен като Голиат, не би стоял да чака противникът да падне върху главата му.
Войниците отстъпиха назад, решили да се нахвърлят върху Шико, след като падне.
На това и разчиташе гасконецът. Той ловко скочи през прозореца и приклекна. В този момент единият от войниците му нанесе съкрушителен удар.
Но Шико дори не се опита да го отрази. Той прие удара с открита гръд. Благодарение на ризницата на Горанфло шпагата на врага се счупи като стъклена.
— Но той е с ризница! — измърмори войникът.
— А ти какво си мислеше — възкликна Шико и с един удар му разцепи главата.
Вторият войник започна да вика, като с мъка отбиваше ударите на нападащия Шико. За свое нещастие той беше по-слаб във фехтовката дори от Жак Клеман — още с втория удар Шико го просна до неговия другар.
И когато, разбил най-после вратата, офицерът погледна през прозореца, той видя само двамата войници, потънали в собствената си кръв.
— Но той е истински демон! — извика офицерът. — Дори стоманата не може да му причини никаква вреда.
Глава 5
На кралския пратеник му дойде наум, че убедили се в неуспеха на своите действия, враговете му едва ли ще останат в града. Той реши, че според правилата на военната тактика трябва да изчака със заминаването.
Нещо повече, като чу тропота на заминаващите коне, Шико смело се върна в странноприемницата.
Тук той намери съдържателя, който още не беше дошъл на себе си след изпитания потрес. Негодникът не посмя да му попречи да оседлае в конюшнята коня си, макар и да го гледаше като призрак.
Шико се възползва от това благоприятно за него вцепенение, за да не плати нито за вечерята, нито за нощувката.
След това той отиде да прекара остатъка от нощта в друга странноприемница, сред пияници, които дори не подозираха, че този висок, весел и толкова любезен непознат току-що беше убил двама души и сам едва не бе загубил живота си.
Изгревът го завари вече на път — той пътуваше, обхванат от безпокойство, което нарастваше с всяка изминала минута. Двата опита за убийство, за щастие, бяха неуспешни, но третият би могъл да се окаже гибелен за него.
От време на време той си даваше дума, че щом стигне до Орлеан, ще изпрати куриер до краля и ще поиска конвой. Но тъй като пътят беше празен и очевидно безопасен, Шико помисли, че няма защо да се страхува, още повече, че кралят щеше да загуби доброто си мнение за него, а конвоят щеше да го притеснява по пътя.
След Орлеан обаче опасенията на Шико се удвоиха — до вечерта оставаше още много време, пътят минаваше през храсталаците на гората и се изкачваше нагоре в планината. На нейния сив фон пътешественикът се открояваше като мавър, изрисуван на мишена за всеки, който би пожелал да го улучи с куршум от аркебуза.
Внезапно Шико чу далечен шум, който приличаше на тропота от копита на коне, които препускат в галоп.
Той се обърна — по склона на хълма, който Шико бе изкачил до половината, с всичка сила препускаха конници. Той ги преброи — бяха седем.
Четирима от тях бяха въоръжени с аркебузи.
Залязващото слънце хвърляше върху дулата кървавочервен отблясък.
Конете на преследвачите препускаха много по-бързо от коня на Шико. Пък и Шико не мислеше да се състезава е тях по скорост, тъй като това само би намалило неговата отбранителна способност в случай на нападение.
Той само пусна коня си на зигзаг, за да не даде възможност на ездачите да се прицелят точно.