Старогръцки легенди и митове
- Автор: Кун Николай Альбертович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Мънков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старогръцки легенди и митове». Краткое содержание книги:
Наоколо царувало дълбоко мълчание. Нарушил го бог Хадес, като попитал Орфей защо е дошъл в неговото царство, за какво иска да го моли. Хадес се заклел с ненарушимата клетва на боговете — във водите на река Стикс, че ще изпълни молбата на дивния певец. Орфей отговорил на Хадес така:
— О, могъщи владетелю Хадесе, ти приемаш в царството си всичките нас, смъртните, когато се свършат дните на нашия живот. Аз не съм дошъл тук, за да гледам ужасите, които пълнят твоето царство, не съм дошъл, за да отведа като Херакъл пазача на твоето царство — триглавия Цербер. Дойдох тук да те помоля дч пуснеш обратно на земята моята Евридика. Възвърни я към живот; виждаш как страдам по нея! Помисли, властителю, колко би страдал и ти, ако ти отнемеха твоята жена Персефона. Пък и ти няма да възвърнеш Евридика завинаги. Тя пак ще се върне в твоето царство. Кратък е нашият живот, владетелю Хадесе. О, позволи на Евридика да изпита радостите на живота, защото тя тъй млада слезе в царството ти!
Замислил се бог Хадес и отговорил на Орфей:
— Добре, Орфее! Ще ти. върна Евридика. Отведи я обратно към живота, към слънчевата светлина! Но ти трябва да изпълниш едно условие: ще тръгнеш напред подир бог Хермес, той ще те води, а зад тебе ще върви Евридика. Но докато вървиш из подземното царство, ти не трябва да се обръщаш назад. Помни! Обърнеш ли се, Евридика веднага ще те напусне и ще се върне завинаги в моето царство.
Орфей бил съгласен на всичко. Той бърза по-скоро да си тръгне. Бързият като мисълта Хермес довел сянката на Евридика. Орфей я гледа с възторг. Той иска да прегърне сянката на Евридика, но Хермес го възпира, като му казва:
— Орфее, та ти прегръщаш само сянка. Да вървим по-скоро; нашият път е труден.
Тръгнали. Напред върви Хермес, подир него Орфей, а зад Орфей сянката на Евридика. Бързо преминали те царството на Хадес. Харон ги прекарал през река Стикс със своята ладия. Ето и пътечката, която извежда на повърхността на земята. Пътят е труден. Пътечката се извива стръмно нагоре и цялата е отрупана с камъни. Наоколо — гъст здрач. Едва се очертава в здрача фигурата на вървящия напред Хермес. Но ето че в далечината почнала да прозира светлина. Там е изходът. И около пътниците станало сякаш по-светло. Ако се обърна, мисли си Орфей, ще видя вече Евридика. Но първи ли тя след него? Не е ли останала в изпълненото с мрак царство на душите на умрелите? Може би е останала; пътят е тъй труден! Сигурно е изостанала Евридика и ще бъде обречена да се скита вечно в мрака. Орфей запристъпва по-бавно, ослушва се. Нищо не се чува. Та нима могат да се чуят стъпките на безплътна сянка? Все по-голяма тревога за Евридика обзема Орфей. Все по-често той се спира. А наоколо е все по-светло. Сега Орфей съвсем ясно би видял сянката на жена си. И забравил всичко, той се спрял и се обърнал. Почти до себе си той вижда сянката на Евридика. Протегнал към нея ръце Орфей, но сянката се отдалечила, отдалечила и потънала в мрака. Като вцепенен стоял Орфей, обзет от отчаяние. Трябвало да преживее за втори път смъртта на Евридика и виновник за тази втора смърт бил самият той.
Дълго стоял така Орфей. Като че бил безжизнен; като че стояла там мраморна статуя. Най-после Орфей се помръднал, направил една крачка, втора и поел обратно към бреговете на мрачния Стикс. Той решил отново да се върне При трона на Хадес, отново да го молител Орфей — молбите на певеца не трогнали коравосърдечния Харон. Седем дни и седем нощи седял печалният Орфей на брега на Стикс, проливайки скръбни сълзи; забравил да се храни, забравил всичко, роптаейки срещу боговете от мрачното царство на душите на умрелите. Едва на осмия ден решил той да напусне бреговете на Стикс и да се върне в Тракия.
СМЪРТТА НА ОРФЕЙ
Четири години изминали от смъртта на Евридика, но Орфей й останал верен, както и преди. Той не желаел да встъпи в брак с нито една жена от Тракия. Веднъж в ранна пролет, когато по дърветата се появявали първите листенца, великият певец седял на един невисок хълм. Златната китара лежала в краката му. Певецът я взел, дръннал леко по струните и запял. Цялата природа се заслушала в чудното му пеене. Песента на Орфей звучала с такава сила, така покорявала тя и привличала към певеца, че около него като омагьосани се стекли диви животни, напуснали околните гори и планини. От всички страни долетели птици да слушат певеца. Даже и дърветата се размърдали от местата си и заобиколили Орфей; дъбове и тополи, стройни кипариси и широколистни платани, борове и ели се струпвали около певеца и го слушали; нито едно клонче, нито един лист по тях не трепвал. Сякаш цялата природа била омагьосана от дивното пеене и от звуците на китарата на Орфей. Изведнъж се дочули в далечината силни викове, звън на тимпани и смях. Това били киконските жени, които празнували веселия празник на шумния Бакх. Вакханките се приближавали все повече; ето те виждат Орфей и една от тях високо се провиква: