Лабиринтът на отраженията

Таксито избледнява и се разтваря във въздуха — каналът за връзка е бил отрязан при първия опит на „бръмбарчето“ да проникне в чуждия компютър.

— Да тръгваме — разтърсвам Неудачника и го хващам за ръката. Ако в момента във фоайето има посетители, съвсем сме загазили.

Но ни провървява — там няма никой. Дори охранители.

— Това е публичен дом — уведомявам за всеки случай Неудачника. — Можеш да прегледаш албумите.

Той клати глава в знак на отрицание.

— Защо ли не съм изненадан? Да вървим…

Почти тичаме из коридора. Очаквам, че служителките пак ще започнат да надничат през вратите, но цари пълна тишина. Абсолютно никой! Сякаш бордеят е гробница.

Блъскам вратата на стаята на Вики, вече готов за това, че и нея я няма. Неудачника пристъпва от крак на крак зад гърба ми.

— Мога ли да те поздравя, Леонид? — с леден глас пита Вики.

В хижата е чистичко, сякаш не е имало никакъв земетръс. Не знам как е при другите, но аз обикновено правя такова подреждане само когато съвсем изляза от релси. На масата се е появил малък радиомагнетофон. Вики се е преоблякла, сега носи сиви джинси и пуловер в същия цвят.

Освен това, съдейки по тона, чака обяснения.

— Чу ли какво каза комисаря?

— А има ли някой, който да не е чул? — Вики става и аз бързо правя крачка назад. Когато една жената е бясна, по-добре е мъжът да не оказва съпротива. — Значи спаси… приятеля си. Той спаси ли те, момче?

Неудачника свива рамене, усмихва се и Вики леко намалява оборотите.

— Как се казваш?

— Неудачника.

— Аха. Виж какво, приятелче, не предизвиквай съдбата, постой тихичко до прозореца!

Неудачника се подчинява, а Вики се заема с мен. Ох, не е избрала правилната самоличност — това е маниерът на Мадам.

— Значи, спаси го. Значи, прекара Ал-Кабар и „Лабиринта“?

— Вики, те лъжат! — казвам бързо аз. — „Warlock-9000“ е локален вирус, той отговаря на изискванията на конвенцията!

— А за дайвъра — също ли лъжат? — изкрещява Вики. И аз най-накрая разбирам какво я е изкарало от равновесие. — Те ли лъжат? Или някой друг… друг!

Нямам голям опит с получаването на шамари. Държа се за пламналата буза и стоя вкаменен. Неудачника послушно гледа през прозореца, но не може да не е чул изплющяването.

— Дайвър? — продължава да кипи Вики. — Дайвър, а? Пък аз, глупачката му с глупачка дори ти предлагах помощ! Не можа ли да ми кажеш, че самият ти си дайвър?

— Не… — прошепвам аз.

— Защо? Не ми ли вярваш?

Никога няма да повярвам, че бог е създал жената от реброто Адамово. Не, създал я е също като мъжа от глина, която обаче е била съвсем друга.

Прекалено различни поводи за гняв намираме.

— Страхувах се, че ще те изгубя.

— Ето че… — започва Вики и млъква.

— Невъзможно е да обичаш човек, който вижда дълбината без илюзии. Знам, Вики, опитвал съм да се разкрия. И това винаги… винаги се случва. Щеше да ме намразиш. Неусетно. Дори сама нямаше да разбереш какво става…