Лабиринтът на отраженията

И може би следващият гост в дълбината няма да се превърне единствено в Неудачник, който не умее да стреля по хора.

Излязох от мрежата. На електронния часовник се смениха цифрите — точно десет е.

— А къде е червената роза?

Това беше най-страшно от всичко — да се обърна и да погледна Вики. По-трудно от всичките ми подвизи във виртуалния свят.

Това беше точно същото момиче, което бях нарисувал. Тази, която сутрин ми се усмихваше от екрана. Тази, която живееше в сънищата ми.

Само косите й са малко по-светли и по-къси, и очите не се смеят — в тях има уплаха… също като в моите сега. Но това е моята Вики. Притеснено до смърт момиче с джинси и яке, с чанта през рамо.

Когато сме се потапяли в дълбината, и двамата сме живели в истинските си тела. Най-хубавата маска на света е собственото лице.

— Тази роза още я отглеждат — казвам аз.

Вики леко се отпуска.

— Страх ме беше… да не ми обещаеш, че ще я нарисуваш.

— Не, изключено — прошепвам аз. — Край на рисуваните цветя…

Хващам я за ръката. Ще постоим за миг така, ще се погледаме в очите.

Преди да си тръгнем към нашия дом.