Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Звяр… Но какъв?
В гъстия мрак, който заобикаляше децата, пак се разнесоха звуци и отекнаха в планината: „Хурак… хурак… хурак…“
Звуците се повтаряха и заглъхваха в тъмнината.
После задуха вятър, излезе буря и освен нейния вой нищо вече не се чуваше наоколо.
Децата постояха още няколко минути на входа и се прибраха в пещерата. Всички мълчаха омърлушени.
— Какво се е случило, защо сте така бледи? — разтревожи се Шушик.
— Какво може да се случи!… — разсеяно отвърна Ашот.
Той се замисли сериозно: „Какъв може да е този звяр?“ — размишляваше момчето, като се мъчеше да си припомни всички звуци, чувани някога в гората. Но подобен на този не можеше да си спомни.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Двадесетият ден от живота на децата в Барсовата клисура беше ознаменуван с две неочаквани събития. Едното беше незначително, но радостно, а другото — ужасно.
Ще ги разкажем поред.
Сутринта, щом станаха, децата се заеха най-напред с болните. Състоянието на Саркис се беше подобрило — отокът на крака бе спаднал, но самозваният лекар се произнесе, че трябвало още да лежи.
Запариха останалите от вечерта малинови коренчета и дадоха на болните да пият чай, а след това Ашот, Гагик и Хасо излязоха от пещерата. Бойнах, куцукайки, се помъкна след децата.
Момчетата претърсиха всички храсти в Къпинака, но не намериха червенушки: изплашени от тях, птиците бяха напуснали обикновеното си жилище.
От Къпинака Ашот и Гагик отидоха в Дъбравата. Тук с ръце, крака и пръчки преобърнаха изцяло шумата с надежда, че ще намерят под нея желъди, но, уви, старанията им бяха напразни!
Денят беше слънчев, топъл. Ако бяха сити, с какво удоволствие биха поработили днес на пътеката!
Децата седнаха под стария дъб и потънаха в мрачни мисли. Само слабото гласче на Шушик, което се чу отгоре, ги възвърна към действителността.
— Защо не работите? — попита момичето. — Излъгахте ли ме?…
Влез си, влез в пещерата и си легни! — извика и Ашот. — Само ще си починем малко и ей сега пак ще отидем да работим… — И той погледна смутено Гагик.
Изведнъж от храстите се чу гласът на Хасо:
— Елате тук, намерих ябълки!
Момчетата се слисаха. Какви ябълки? Че те нито веднаж не бяха срещнали тук диво ябълково дърво…
И все пак Хасо беше прав. Нискораслата дива ябълка се оказа много плодовита. По нея и под нея имаше толкова много ябълки, че момчетата напълниха бързо джобовете си и лакомо заядоха. Попарени от студа, сбръчканите ябълки хрупаха между зъбите на децата, цвърчаха и изпущаха мехурчета.
Хасо напълни калпака си с ябълки и стана. Ще отида при болните.
— Поокуражи ги, кажи им, че сме започнали да работим — пусна го Ашот и изведнъж се досети: защо всъщност седят? Защо не се опитат да разчистят макар и няколко крачки от пътеката?
Чудно! Уж бяха решили твърдо, че най-напред ще се запасят с храна и след това ще продължат работата, а ето, щом само позалъгаха глада, и погледите им веднага се отправиха към пътеката… Така в тъмна нощ инстинктът влече рибата към светлината на факел, запален над реката.
Положението беше отчайващо и децата добре го разбираха. За тях беше съвсем ясно, че сега, уморени и изтощени, те не ще могат да изчистят пътя. Но какво им готви зимата? Ще издържат ли? Ето какво ги тревожеше, измъчваше и подтикваше към непосилен труд… — Да вървим, Гагик…
Ашот стана, прекоси Заешката площадка и се за изкачва по Дяволската пътека. Той, изглежда, окончателно се убеди, че повече не бива да се отлага, защото всяко забавяне би означавало гибел. И докато времето позволяваше, решиха, че трябва да се действува.
Освен това възможността да се измъкнат „на бял свят“ им се струваше доста близка — половината от пътеката беше вече очистена. Ако напрегнат сили, за три-четири дни сигурно ще се справят и с останалото, и тогава — прощавай, Барсова клисуро!
Хасо изтича радостно до пещерата, даде на Шушик и Саркис диви ябълки и пак излезе.
— Шушик! — извика той от прага. — Ашот и Гагик вече работят на пътеката, а аз ще потърся нещо да уловя… Остани до огъня, остани — обърна се той към кучето.
По-рано Бойнах винаги беше послушен, но този път погледна жално овчарчето и все пак закуца след него. Кой знае, може би кучето чувствуваше, че скоро ще умре и не искаше да се отделя нито за минутка от любимия си господар?… Всъщност какъв „господар“! Кучето беше oт детинство още другар на Хасо, заедно с него израсна…
— Бойнах, легни тук, погрей се! — още веднаж заповяда Хасо, когато дойдоха в Дъбравата.