Самоличността на Борн

14.

— Всичко е тук — каза Мари. Беше подредила сертификатите по стойност. Пачките бонове и банкноти лежаха на бюрото. — Казах ти, че всичко ще бъде наред.

— За една бройка да не бъде.

— Какво?

— Онзи, на име Йохан, мъжът от Цюрих. Мъртъв е. Аз го убих.

— Джейсън, какво се е случило?

Той й разказа.

— Разчитали са на Пон Ньоф — каза. — Мисля, че втората кола е попаднала в улично задръстване, включила се е в честотата на радиото на куриера и са му казали да се забави. Сигурен съм.

— О, боже, те са навсякъде!

— Но не знаят аз къде съм! — каза Борн и докато слагаше очилата с рогови рамки, се вгледа в огледалото над бюрото, изучавайки русата си коса. — И последното място, на което очакват да ме намерят — ако въобще имат и слаба представа, че ми е известно — е модната къща на Сент Оноре.

— Ле Класик? — попита учудено Мари.

— Точно така. Ти обади ли им се?

— Да. Но това е лудост!

— Защо? — Джейсън се извърна от огледалото. — Помисли малко. Преди двайсет минути капанът им блокира; трябва да има объркване, оправдания, взаимни обвинения в некомпетентност, ако не и по-лоши неща. Точно сега, в този момент, те са по-загрижени за себе си, отколкото за мен; никой не иска куршум в гърлото. Няма да продължи много; бързо ще се прегрупират. Карлос ще се погрижи за това. Но час, час и нещо, докато се опитват да разберат какво точно се е случило, единственото място, на което няма да ме търсят, е командният им пункт, който мислят, че не знам.

— Някой ще те разпознае!

— Кой? Нали бяха извикали човек чак от Цюрих, за да го направи. Той е мъртъв. Те не са сигурни как изглеждам.

— Куриера. Те ще вземат него, той те е виждал.

— През следващите няколко часа човекът ще е зает с полицията.

— Д’Амакур. Адвоката!

— Подозирам, че вече са на половината път към Нормандия или Марсилия, а с малко повече късмет, може и да са извън страната.

— А ако са ги спрели, ако са ги заловили?

— Може. Но мислиш ли, че Карлос ще ги закара точно на мястото, където получава посланията си? За нищо на света.

— Джейсън, страх ме е.

— Мен също. Но не от това, че ме познават. — Борн пак се обърна към огледалото. — Мога да изнеса цяла лекция по въпросите на класификацията на лицата и смекчаването на чертите, но няма да го направя.

— За следите от пластичната хирургия ли говориш? Пор Ноар. Казвал си ми.

— Не всичко. — Борн се наведе през бюрото, вглеждайки се в лицето си. — Какъв цвят са очите ми?

— Какво?

— Не, не поглеждай към мен. Кажи ми сега, какъв цвят са очите ми? Твоите са кафяви с петънца от зелено; какво ще кажеш за моите?

— Сини… синкави. Или май са сиви… — Мари млъкна. — Не съм сигурна. Предполагам, че е ужасно от моя страна.

— Не се безпокой, съвсем нормално е. По принцип са лешникови, но не през цялото време. Даже аз го забелязвам. Когато нося синя риза или вратовръзка, стават по-сини. С кафяво палто или сако стават сиви. Когато съм гол, са просто неопределими.