Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Бран потрепери отново.
— Обходникът…
— Той не може да дойде.
— Те ще го убият.
— Няма. Убили са го отдавна. Хайде. Дълбоко долу е по-топло и никой няма да ви нарани там. Той ви очаква.
— Триоката врана ли?
— Зеленозрящият.
Тръгна без нищо повече да каже и нямаха друг избор, освен да я последват. Мийра помогна на Бран да яхне отново Ходор, въпреки че кошът му бе почти натрошен и мокър от топящия се сняг. След това прегърна брат си и го вдигна на крака. Той отвори очи и каза:
— Какво? Мийра? Къде сме? — Видя огъня и се усмихна. — Сънувах най-странния сън.
Проходът беше тесен и лъкатушещ, и толкова нисък, че Ходор вървеше почти приклекнал. Бран се свиваше колкото можеше, но все пак темето му скоро застърга и започна да се чука в тавана. Прах се отронваше при всеки допир и се сипеше в очите и косата му, а веднъж си удари челото в дебел бял корен, израснал от стената на тунела: тънки пипалца висяха от него като паяжина между пръсти.
Жената-дете вървеше напред с факлата, листата на наметалото ѝ шумоляха зад нея, но проходът завиваше толкова често, че Бран скоро я изгуби от поглед. След това остана само светлината, отразена от стените на прохода. След като слязоха малко, пещерата се раздвои, но едното разклонение беше тъмно като катран, тъй че дори Ходор разбра, че трябва да продължи след движещата се факла по другото.
Сенките се местеха така, сякаш се движеха самите стени. Бран видя големи бели змии, хлъзгащи се навън-навътре от пръстта около тях, и сърцето му се разтуптя от страх. Зачуди се дали не са се набутали в някое гнездо на млечни змии или на гигантски гробни червеи, меки, бели и хлъзгави. „Гробните червеи имат зъби.“ Ходор също ги видя и изхленчи:
— Ходор. — И отказа да продължи. Но когато момичето спря, за да могат да го настигнат, светлината от факлата престана да трепка и Бран разбра, че змиите са само бели корени като онзи, в който си бе ударил главата.
— Това са корени на язово дърво — каза той на Ходор. — Помниш ли дървото на сърцето, Ходор? Бялото дърво с червените листа? Едно дърво не може да те нарани.
— Ходор. — Ходор скочи напред и забърза след детето с факлата, дълбоко навътре в земята. Минаха друго разклонение и още едно, след това влязоха в ехтяща зала, просторна като голямата зала на Зимен хребет, с каменни зъби, увиснали от тавана, и други, щръкнали нагоре през пода. Детето в листатото наметало тъчеше криволичеща пътека през тях. От време на време спираше и им махваше нетърпеливо с факлата.
„Насам — сякаш казваше, — насам, насам, по-бързо.“
След това имаше още странични проходи, още зали и Бран чу капеща вода някъде вдясно. Когато погледна натам, видя очи, които се взираха към тях, дръпнати очи, които блестяха ярко, отразили светлината на факлата. „Още деца — каза си, — момичето не е единственото“, но приказката на баба Нан за децата на Джендел също се върна в ума му.
Корените бяха навсякъде, извиваха се през пръст и камък, запушваха някои от проходите и крепяха таваните на други. „Всички цветове изчезнаха“, осъзна изведнъж Бран. Светът стана на черна пръст и бяло дърво. Дървото на сърцето в Зимен хребет имаше корени, дебели колкото великански крак, но тези бяха още по-дебели. И Бран никога не беше виждал толкова много. Цяла гора от язови дървета сигурно растеше горе над тях.
Светлината отново изчезна. Колкото и малко да беше, детето, което не беше дете, можеше да се движи бързо, щом поискаше. Когато Ходор затупка след нея, нещо изпращя под краката му и той спря толкова внезапно, че Мийра и Джойен едва не се блъснаха в гърба му.
— Кости — каза Бран. — Това са кости.
Подът на прохода беше осеян с кости на птици и зверове. Но имаше и други кости също, големи, които трябваше да са от великани, и малки, които можеше да са от деца. От двете им страни, в ниши, вдълбани в камъка, ги гледаха черепи. Бран видя мечи череп и вълчи череп, няколко човешки черепа и почти толкова великански. Всички останали бяха малки и причудливо оформени. „Горските деца.“ Корените бяха израснали около тях и през всеки от тях. Няколко гарвана бяха накацали отгоре им и ги гледаха с лъскави черни очи.
Последната част от тъмния им път се оказа най-стръмната. Ходор направи последното спускане на задница, заподскача и се запързаля надолу сред тракане на счупени кости, облаци прах и камъчета. Момичето-дете ги чакаше в единия край на естествен мост над зейнала пропаст. Далече долу в тъмното Бран чу шума на бързо течаща вода. „Подземна река.“
— Трябва ли да преминем? — попита Бран, след като Тръстиките се хлъзнаха и тупнаха до него. Това го уплаши. Ако Ходор се подхлъзнеше на тесния мост, щяха да падат и да падат…