Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— ХОДОР! — изрева Бран и посече отново. Този път отнесе главата на съществото и за миг заликува… докато две мъртви ръце не задращиха слепешком към гърлото му.
Бран отстъпи назад, плувнал в кръв, а Мийра Тръстиката вече бе до него, забиваше жабарското си копие дълбоко в гърба на мъртвия.
— Ходор! — изрева отново Бран и ѝ махна нагоре. — Ходор, ходор. — Джойен се извиваше вяло, оставен долу на снега. Бран отиде до него, пусна дългия меч, взе момчето в прегръдката на Ходор и се надигна отново. — ХОДОР!
Мийра поведе нагоре по хълма, мушкаше с копието срещу мъртъвците, които се опитваха да ги доближат. Съществата бяха неуязвими, но бавни и тромави.
— Ходор — казваше с всяка стъпка Ходор. — Ходор, ходор. — Зачуди се какво ли ще си помисли Мийра, ако ѝ каже, че е влюбен в нея.
Горе над тях, в снега, заиграха обгърнати в пламъци фигури.
„Мъртъвците — осъзна Бран. — Някой е подпалил мъртъвците.“ Лято ръмжеше озъбен и подскачаше около един, огромна човешка развалина, обгърната във вихрещи се пламъци. „Не бива да се приближава толкова, какво прави?“ След това видя себе си, проснат по лице в снега. Лято се мъчеше да прогони съществото от него. „Какво ще стане, ако ме убие? — зачуди се момчето. — Ще стана ли Ходор завинаги? Ще се върна ли в кожата на Лято? Или просто ще умра?“
Светът се завъртя. Бели дървета, черно небе, червени пламъци — всичко кръжеше, изместваше се и се въртеше. Усети как залитна, олюля се. Чу крясъците на Ходор:
— Ходор ходор ходор ходор. Ходор ходор ходор ходор. Ходор ходор ходор ходор.
Облак гарвани се изсипа от пещерата и той видя малко момиче с факла в ръка. За миг си помисли, че е сестра му Аря… Безумие. Знаеше, че сестричката му е на хиляда левги оттук — или е мъртва. И все пак беше тук, въртеше се като вихрушка: дребничка, дрипава, разчорлена. Сълзи напълниха очите на Ходор и замръзнаха.
Всичко се преобърна отвътре навън и с главата надолу и Бран отново се озова в кожата си, полузаровен в снега. Горящият мъртвец се извиси над него на фона на дърветата в снежните им плащаници. Беше един от голите, видя Бран в мига, преди най-близкото дърво да се отърси от покрилия го сняг и да го изсипе върху главата му.
Когато се свести, лежеше върху постеля от борови иглички под тъмен каменен таван. „Пещерата. Аз съм в пещерата.“ Все още имаше вкус на кръв в устата от прехапания език, но вдясно от него гореше огън и топлината обливаше лицето му. Никога не бе изпитвал нещо толкова хубаво. Лято беше тук, душеше го. И Ходор, целият вир-вода. Мийра беше сгушила главата на Джойен в скута си. А съществото Аря стоеше над тях, стиснало факлата си.
— Снегът — каза Бран. — Падна върху мен. Затрупа ме.
— Скри те. Аз те издърпах. — Мийра кимна към момичето. — Но ни спаси тя. Факлата… огънят ги убива.
— Огънят ги изгаря. Огънят е винаги гладен.
Не беше гласът на Аря, нито беше глас на дете. Беше глас на жена, звучен и сладък, с някаква странна музика в него, каквато не бе чувал никога, и с тъга, която можеше да разбие сърцето му. Бран примижа, за да я види по-добре. Беше момиче, но по-малко от Аря, кожата ѝ бе пъстра като на сърна под наметалото от листа. Очите ѝ бяха чудати: големи и бистри, златнозелени, като котешки. „Никой няма такива очи.“ Косата ѝ беше кълбо от кафяво, червено и златно, есенни цветове, с оплетени в нея лози, клонки и повехнали цветя.
— Коя си ти? — попита Мийра Тръстиката.
Бран знаеше.
— Тя е дете. Дете на леса. — Потръпна, колкото от студ, толкова и от удивление. Бяха попаднали в една от приказките на баба Нан.
— Първите хора ни наричаха деца — заговори мъничката жена. — Великаните ни наричаха вох дак наг гран, катеричия народ, защото сме малки, бързи и обичахме дърветата, но не сме нито катерици, нито деца. Името ни на Вярната реч означава „пеещите песента на земята“. Преди изобщо да се е говорила вашата Стара реч, ние сме пели своите песни десет хиляди години.
— Сега говориш Общата реч — каза Мийра.
— За него. Момчето Бран. Родих се във времето на дракона и от двеста години вървя сред човешкия свят, за да наблюдавам, да слушам и да се уча. Можеше да вървя още, но краката ми се разраниха и сърцето ми се умори, тъй че си тръгнах за дома.
— Двеста години? — възкликна Мийра.
Детето се усмихна.
— Хората са децата.
— Имаш ли име? — попита Бран.
— Когато ми потрябва някое. — Махна с факлата към черната цепнатина в задната стена на пещерата. — Пътят ни е надолу. Сега трябва да дойдете с мен.