Танц с дракони

Облак гарвани се изсипа от пещерата и той видя малко момиче с факла в ръка. За миг си помисли, че е сестра му Аря… Безумие. Знаеше, че сестричката му е на хиляда левги оттук — или е мъртва. И все пак беше тук, въртеше се като вихрушка: дребничка, дрипава, разчорлена. Сълзи напълниха очите на Ходор и замръзнаха.

Всичко се преобърна отвътре навън и с главата надолу и Бран отново се озова в кожата си, полузаровен в снега. Горящият мъртвец се извиси над него на фона на дърветата в снежните им плащаници. Беше един от голите, видя Бран в мига, преди най-близкото дърво да се отърси от покрилия го сняг и да го изсипе върху главата му.

Когато се свести, лежеше върху постеля от борови иглички под тъмен каменен таван. „Пещерата. Аз съм в пещерата.“ Все още имаше вкус на кръв в устата от прехапания език, но вдясно от него гореше огън и топлината обливаше лицето му. Никога не бе изпитвал нещо толкова хубаво. Лято беше тук, душеше го. И Ходор, целият вир-вода. Мийра беше сгушила главата на Джойен в скута си. А съществото Аря стоеше над тях, стиснало факлата си.

— Снегът — каза Бран. — Падна върху мен. Затрупа ме.

— Скри те. Аз те издърпах. — Мийра кимна към момичето. — Но ни спаси тя. Факлата… огънят ги убива.

— Огънят ги изгаря. Огънят е винаги гладен.

Не беше гласът на Аря, нито беше глас на дете. Беше глас на жена, звучен и сладък, с някаква странна музика в него, каквато не бе чувал никога, и с тъга, която можеше да разбие сърцето му. Бран примижа, за да я види по-добре. Беше момиче, но по-малко от Аря, кожата ѝ бе пъстра като на сърна под наметалото от листа. Очите ѝ бяха чудати: големи и бистри, златнозелени, като котешки. „Никой няма такива очи.“ Косата ѝ беше кълбо от кафяво, червено и златно, есенни цветове, с оплетени в нея лози, клонки и повехнали цветя.

— Коя си ти? — попита Мийра Тръстиката.

Бран знаеше.

— Тя е дете. Дете на леса. — Потръпна, колкото от студ, толкова и от удивление. Бяха попаднали в една от приказките на баба Нан.

— Първите хора ни наричаха деца — заговори мъничката жена. — Великаните ни наричаха вох дак наг гран, катеричия народ, защото сме малки, бързи и обичахме дърветата, но не сме нито катерици, нито деца. Името ни на Вярната реч означава „пеещите песента на земята“. Преди изобщо да се е говорила вашата Стара реч, ние сме пели своите песни десет хиляди години.

— Сега говориш Общата реч — каза Мийра.

— За него. Момчето Бран. Родих се във времето на дракона и от двеста години вървя сред човешкия свят, за да наблюдавам, да слушам и да се уча. Можеше да вървя още, но краката ми се разраниха и сърцето ми се умори, тъй че си тръгнах за дома.

— Двеста години? — възкликна Мийра.

Детето се усмихна.

— Хората са децата.

— Имаш ли име? — попита Бран.

— Когато ми потрябва някое. — Махна с факлата към черната цепнатина в задната стена на пещерата. — Пътят ни е надолу. Сега трябва да дойдете с мен.