Спиращият войната

Настаниха се и все едно че не идваха от втория си обяд за този ден, Дент и Тонк Фах поръчаха храна. Вивена седеше кротко, подготвяйки се за срещата. „Пирът на боговете“ беше нещо като свят празник в Халандрен — макар че според това, което беше видяла, хората в този езически град нямаха реална представа какво трябва да е един „свят ден“. Вместо да помагат на жреците в нивите или да се грижат за нуждаещите се, хората тук излизаха вечер навън и се тъпчеха с ястия — сякаш боговете искаха от тях да бъдат разточителни.

А може би го искаха. Според това, което беше чула, Завърналите се бяха разпътни същества. Логично беше и техните поклонници да прекарват „свещения“ ден в мързел и чревоугодничество.

Човекът, с когото имаха среща, пристигна преди храната. С двама души лична охрана. Носеше хубаво облекло — което в Т’Телир означаваше ярко облекло, — но брадата му беше дълга и мазна и като че ли му липсваха няколко зъба. Посочи и телохранителите му дръпнаха втора маса до тази на Вивена, след което наредиха до нея три стола. Мъжът се настани, като внимаваше да е по-далече от Дент и Тонк Фах.

— Малко ни тресе параноята, а? — подхвърли Дент.

Мъжът вдигна ръце.

— Предпазливостта никога не вреди.

— Повече храна за нас значи — каза Тонк Фах, след като блюдото пристигна. Беше покрито с парчета от… нещо натрошено и изпържено. Маймунката веднага излази надолу по ръката на Тонк Фах и си грабна няколко парченца.

— Тъй — каза новодошлият. — Значи ти си гадният Дент.

— Аз съм. А ти си Грабъл, предполагам?

Мъжът кимна.

„Един от по-малко уважаваните главатари на крадци — помисли Вивена. — Силен съюзник на бунта на Вахр.“ Бяха чакали седмици да уредят тази среща.

— Добре — каза Дент. — Имаме известен интерес да накараме определени продоволствени коли да изчезнат на път за града. — Заяви го толкова открито, че Вивена се огледа, за да се увери, че няма други маси наблизо.

— Този ресторант е на Грабъл, принцесо — прошепна Тонк Фах. — Всеки втори мъж в това помещение вероятно е от охраната му.

„Страхотно“, помисли тя, раздразнена, че не й го бяха казали преди да влязат. Огледа се пак, този път по-боязливо.

— Тъй ли? — попита Грабъл и отново привлече вниманието на Вивена към разговора. — Искате да накарате някои неща да изчезнат? Кервани с храна ли?

— Работата, която искаме, е трудна — обясни сухо Дент. — Това не са далечни кервани. Повечето ще идват в града просто от околните ферми. — Кимна към Вивена и тя извади кесия с монети. Подаде му я и той я метна на съседната маса.

Един от телохранителите я погледна, без да помръдне.

— Затова, че си направихте труда да дойдете днес — каза Дент.

Онзи прибра кесията и стомахът на Вивена се сви. Беше направо грехота да се използват кралски средства за подкуп на човек като Грабъл. Това, което беше дала току-що, дори не беше подкуп — просто „малко пари за смазване“, както го беше казал Дент.