Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
— Много благодаря — рече Дани и се раздели с поредния паунд, нищо че нямаше представа къде е бил „Джонсънс“.
Погледна часовника на Ник — девет и трийсет и шест. Слезе бързо по стълбите и се отправи към рецепцията, където опита с поредната стръв.
— Да ви се намира „Таймс“?
— Не, сър Никълъс, но веднага можем да ви доставим.
— Не си правете труда. Ще се разтъпча.
— Със сигурност имат в „Менсис“ — отговори рецепционистката. — Завийте наляво от хотела и на около стотина метра… — Тя замълча. — Естествено, вие чудесно знаете къде е „Менсис“.
Дани излезе от хотела и зави вляво. Много скоро видя табелата на магазина. Влезе вътре. Тук никой не го позна. Купи си брой на „Таймс“ и за негово огромно облекчение момичето при касата не го нарече нито „сър“, нито „сър Никълъс“.
— Далече ли е Арджил стрийт?
— На няколкостотин метра. Завийте надясно, покрай „Монкрийф Армс“ и ще…
Дани бързо мина отново покрай хотела, като внимателно четеше имената на улиците, докато най-накрая видя Арджил стрийт, изсечено с големи букви на каменна плоча над главата му. Когато пое по улицата, погледна отново часовника — девет и петдесет и четири. Оставаха му още няколко минути, но не можеше да си позволи да закъснява. Ник винаги беше точен. Спомни си една от любимите реплики на Големия Ал: „Армии, които закъсняват, губят битките. Питайте Наполеон“.
Докато минаваше покрай номера 2, 4, 6 и 8, постепенно забавяше крачка. Ето, отмина и 10 и е вече пред номер 12. На медна табела, която изглеждаше така, сякаш тази сутрин бе излъскана, личаха поизтрити имена: „Мънро, Мънро и Кармайкъл“.
Дани пое дълбоко въздух, натисна дръжката на вратата и влезе. Момичето зад бюрото в приемната вдигна очи. Той искрено се надяваше тя да не чува колко силно бие сърцето му. Тъкмо се канеше да се представи, когато тя каза простичко:
— Добро утро, сър Никълъс. Господин Мънро ви очаква. — Изправи се и тръгна към една врата. — Моля, последвайте ме.
Дани бе преминал първото изпитание, но пък още не си беше отворил устата.
— След смъртта на вашия близък — започна жената зад плота и се изправи, — съм натоварена да ви предам личните вещи на господин Картрайт. Преди това обаче трябва да представите някакъв документ за самоличност.
Бет отвори чантата си и извади шофьорската си книжка.
— Благодаря — промърмори жената и върна документа едва след като внимателно свери данните. — Ще чета от списъка, госпожице Уилсън, нали ще бъдете така любезна да проверявате вещите? — Тя отвори голяма кутия и извади чифт маркови дънки. — Чифт дънки, бледосиви — рече тя. Бет видя прорезът, който бе останал от ножа, и избухна в сълзи. Униформената жена я изчака да се успокои и продължи: — Фланелка на „Уест Хам“, един брой кожен колан — кафяв; един пръстен — златен; чифт чорапи — сиви; боксерки — червени, чифт обувки — черни, портфейл с трийсет и пет паунда и членска карта на „Боу стрийт Боксинг Клъб“. Ще бъдете ли така любезна да се подпишете тук, госпожице Уилсън? — завърши жената и посочи с пръст пунктираната линия в края на формуляра.
Бет се подписа и прибра вещите на Дани обратно в кутията.
— Благодаря ви — каза тя с въздишка, извърна се да си върви и се изправи лице в лице с друг служител на затвора.
— Добър ден, госпожице Уилсън — поздрави мъжът. — Казвам се Рей Паско.
— Дани ви харесваше — усмихна му се Бет.
— И аз го харесвах — отговори Паско. — Не за това съм тук обаче. Позволете ми да ви помогна — предложи той и пое кутията от ръцете й. Тръгнаха по коридора. — Исках да знам само дали смятате да оспорите решението на Апелативния съд.
— Има ли смисъл? — отвърна Бет. — Сега, когато Дани е мъртъв?
— Щяхте ли да мислите така, ако Дани беше жив?
— Не, разбира се — рязко отвърна Бет. — Щях да се боря, за да докажа невинността му до края на дните си.
Бяха стигнали вече изхода с големите порти, когато Паско й връчи обратно кутията и каза:
— Имам усещането, че Дани би се радвал името му да бъде изчистено.
40.
— Добро утро, господин Мънро — поздрави Дани и протегна ръка. — Много се радвам да ви видя отново.
— Аз също, сър Никълъс — отвърна Мънро. — Надявам се, че сте пътували приятно.
Ник толкова добре бе описал Фрейзър Мънро, че Дани имаше усещането, че го познава лично.