Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
39.
Събуди се, и видя, че е заспал облечен, а на екрана текат последните надписи на някакъв черно-бял филм с участието на някой си Джак Хокинс. Изключи го, съблече се и реши да се изкъпе преди лягане.
Застана под душа, от който топлата вода не секваше на всеки няколко секунди. Изми се с цял сапун, а не с люспа, и се избърса с голяма пухкава хавлиена кърпа. За първи път от години се почувства чист.
Покачи се на високото меко легло, сред чистите чаршафи и няколко одеяла. Отпусна глава на пухената възглавница и мигом потъна в дълбок сън. Събуди се. Леглото беше прекалено удобно. Сякаш променяше формата си при всяко негово движение. Смъкна едното одеяло и го захвърли на пода. Обърна се на другата страна и отново заспа. Събуди се. Възглавницата беше прекалено мека — и тя се озова при одеялото на пода. Заспа отново и се събуди чак когато слънцето изгря, придружено от врява на птици. Огледа се в очакване да види господин Паско на вратата. Тази врата обаче беше друга — дървена, а не стоманена и имаше дръжка от вътрешната страна.
Дани слезе от леглото и тръгна по мекия килим към банята, за да си вземе още един душ. Този път си изми и косата и се избръсна пред кръглото увеличително огледало.
Някой почука леко на вратата и зачака, вместо да я отвори със замах. Дани облече хотелски хавлиен халат и отвори — пиколото му носеше спретнат пакет.
— Дрехите ви, сър.
— Благодаря — рече Дани.
— Закуската ще бъде сервирана до десет часа в трапезарията.
Дани се облече. Огледа се. Никой не би могъл да се усъмни, че той не е сър Никълъс Монкрийф. Вече никога нямаше да му се наложи да облича една и съща риза цели шест дни, едни и същи джинси — цял месец, едни и същи обувки — година. Разбира се, при условие че господин Мънро разреши финансовите му проблеми. И при условие че господин Мънро…
Провери съдържанието на портфейла си, който предния ден му се беше сторил толкова пълен. Изруга мислено. Като платеше сметката, щеше да остане почти без пари. Излезе в коридора и щом тракна вратата, се сети, че е забравил ключа си в апартамента. Щеше да се наложи да помоли Паско да му отвори. Дали пък нямаше да го докладва? Отново изруга. Тръгна да търси трапезарията.
Голяма маса в центъра на помещението беше отрупана с избрани марки зърнени закуски, сокове, току-що приготвени яйца, бекон, пай с месо и пушена херинга. Заведоха Дани до маса в ъгъла, до прозореца, и му предложиха сутрешния вестник — „Скотсман“. Той отвори на финансовите страници и прочете, че „Ройъл Банк ъф Скотланд“ разширява капитала си. Докато беше в затвора, с искрено задоволство следеше как същата тази банка погълна „НатУест Банк“; дребната риба погълна акулата, без да й мигне окото.
Изведнъж му хрумна, че може би хората от персонала намират за странна липсата му на акцент, и се огледа неспокойно. Спомни си обаче, че Големия Ал веднъж му беше споменал, че офицерите от армията никога нямат акцент. Ник със сигурност нямаше. На масата пред него се появиха две херинги. Баща му със сигурност би ги сметнал за изкусителни. За първи път се сещаше за баща си, откакто го пуснаха.
— Ще желаете ли още нещо, сър?
— Не, благодаря — рече Дани. — Но ще бъдете ли така любезни да ми приготвите сметката?
— Разбира се, сър.
Тъкмо се канеше да напусне трапезарията, когато се сети, че няма представа къде е офисът на господин Мънро. Според визитната му картичка се намираше на Арджил стрийт 12. Естествено не можеше да попита на рецепцията къде се намира тази улица, защото всички смятаха, че е отраснал в Дънброут. Взе друг ключ за апартамента от рецепцията и се качи. Беше вече девет и половина. Оставаха му трийсет минути да намери проклетата улица.
На вратата се почука предпазливо. Дани понечи да скочи и да застане до леглото с опънати ръце, в очакване вратата да се отвори.
— Може ли да взема багажа ви, сър — попита пиколото. — Ще имате ли нужда от такси?
— Не, отивам до Арджил стрийт — реши да рискува Дани.
— Тогава ще оставя куфара ви на рецепцията, за да можете да го вземете по-късно.
— Има ли още аптека по пътя към Арджил стрийт?
— Не, затвориха я преди няколко години. Какво ви трябва?
— Няколко самобръсначки и крем за бръснене.
— Ще ги намерите в „Лейтс“, съвсем близо до мястото, където беше „Джонсънс“.