Чистота
- Автор: Франзен Джонатан
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Чистота». Краткое содержание книги:
– Такова нещо няма как да не се разчуе. Освен това той качи снимките във фейсбук. Представяш ли си?
След като се раздели с Филиша, Лейла изкара колата от паркинга на „Соник“ и след стотина метра отби встрани, тъй като кратковременната ѝ памет беше напращяла като вимето на неиздоена крава. С червената химикалка допълни и поясни драсканиците в бележника си. Не можеше да го отложи до връщането си в Амарило, помнеше в пълна точност подробностите по-малко от час. Още не беше приключила, когато в паркинга на „Соник“ влетя луксозен пикап и след миг изскочи отново на улицата. Мина покрай Лейла и тя мярна Филиша, която не седеше до прозореца, а се беше привела навътре и беше преметнала ръка през врата на шофьора.
22 Panhandle, букв. „дръжка на тиган“, е най-северната част на Тексас, вклинена между Ню Мексико и Оклахома. – Б. пр.
23 Марка пикап. – Б. пр.
24 Синьото, освен на океана и крайбрежието, е и цветът на Демократическата партия, а червеното, наред с пустинните земи във вътрешността на Тексас, обозначава Републиканската партия. – Б. пр.
25 „Хей, пичове, не искам музиката. Не толкова силно, моля!“ (Исп. и англ.)– Б. пр.
* * *
Лейла беше достатъчно възрастна, че да е хванала разследването „Уотъргейт“ на години, в които да е способна да го разбере. От майка си помнеше само смесица от страх и тъга, болнични стаи, как баща ѝ хлипа, погребение, което като че ли се проточи няколко дни. Едва в лятото на Сам Ервин, Джон Дийн и Боб Халдерман тя се превърна в пълноценно помнеща личност. Беше започнала да гледа изслушванията в Конгреса, за да не трябва да си говори с грозната братовчедка на баща си Мари. Баща ѝ, който имаше множество пациенти и освен това работеше в Изследователския институт на Стоматологичния факултет в университета, беше довел Мари от родината си, за да поддържа домакинството и да се грижи за Лейла. Мари плашеше приятелките на Лейла, облизваше ножа си, когато се хранеше, носеше хлопащи ченета, които отказваше да смени, не спираше да се оплаква от климатиците и явно не беше запозната с правилото, че трябва да оставя децата да побеждават в игрите. Летата с нея изглеждаха безкрайни и Лейла никога не забрави връхлетялото я вълнение, когато осъзна, че разбира всичко, което възрастните във Вашингтон обясняват по телевизията, че и тя е допусната в заверата. Няколко години по-късно баща ѝ я заведе на „Цялото президентско войнство“ и след това тя го накара да я остави в киното, за да се промъкне отново в салона да гледа и следващата прожекция.
Баща ѝ се беше съгласил на драго сърце. Той спазваше порядките на Стария свят, където редно и нередно не са особено ясно разграничени и въпросът беше да ти се размине безнаказано; крадеше пешкири от хотелите, купи си антирадар за кадилака и беше само ядосан, но не и засрамен, когато го хванаха, че крие данъци. Въпреки това баща ѝ можеше да се държи и като в Новия свят. Когато под влиянието на „Цялото президентско войнство“ Лейла обяви, че иска да стане разследващ журналист, той отговори, че журналистиката е мъжка професия и точно заради това дъщеря му трябва да влезе в нея, за да покаже на какво е способна една жена от фамилията Хелу. После допълни, че Америка е буца масло, а умът на Лейла е горещият нож, създаден да я пререже, в Америка жените не бивало да живеят като издържаната от братовчед си Мари.
Посланието му беше феминистко, ала той не беше феминист. В колежа и след това, докато се издигаше във вестникарския свят, Лейла не можеше да се отърве от чувството, че доказва нещо не от свое име, а от името на баща си. Когато извоюва първото си репортерско назначение – в „Маями Хералд“ – и той беше прикован на легло от удар, тя знаеше, че баща ѝ иска – и очаква – дъщеря му да напусне работа и да се върне в Сан Антонио. Мари вече беше починала, но той имаше двама синове от първия си брак, в Хюстън и Мемфис. Можеше те да го вземат да го гледат, само че те бяха мъже.
За да си запълва вечерите в Сан Антонио, докато баща ѝ гаснеше, Лейла започна да пише разкази. После ужасно я беше срам, че се е мислела за писателка, споменът за разказите будеше неприязън, все едно те бяха хванали коричка рани, които не може да престане да разчесва, ала я е страх да не ги разкървави. Не можеше да възстанови причините, поради които беше седнала да пише, като се изключеше желанието ѝ да се разбунтува срещу бащината си амбиция за нея и да го накаже, задето тази му амбиция е постигнала своето. Така или иначе, след като той получи втори удар и почина, тя реши да похарчи по-голямата част от наследството си – доста намаляло в резултат на данъците и разделено със заварените ѝ братя и две жени, които познаваше съвсем бегло, едната беше работила дълги години в зъболекарския кабинет на баща ѝ– като се запише в курс по творческо писане в Денвър.