Насочен взрив
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-025-8
- Переводчик: Арманд Басмаджян
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Насочен взрив». Краткое содержание книги:
— Днес Вячеслав няма да може да се срещне с Васин — каза решително той. — Всъщност, момчета, вашата командировка още от вчера вече губи смисъла си. Полковник Васин е изчезнал…
Ние с Грязнов, както би трябвало да се очаква от нас, направихме учудени физиономии. Това сигурно много зарадва „спеца“, той явно реши, че е успял да ни изкара от равновесие.
— Как е станало? — успя най-накрая да промълви Слава.
— Не знам, момчета, не знам.
Пивоваров извади от джоба си пакетче дъвка и мушна няколко парчета в устата си.
„Значи затова вони на лекарство!“ — помислих аз.
— Мога само да ви кажа, но това е секретна информация и не е за коментар — вчера пристигнаха още двама, също от Русия и май че също много се интересуват от Васин. — Пивоваров се усмихна криво. Явно, че този разговор не му харесваше. — Дано нашият полковник изведнъж не се окаже някакъв чужд резидент…
— Защо реши така? — попитах Пивоваров.
— Онези не са военни.
— А какви са?
— Дявол ги знае… — замисли се. — Изглеждат ми някак странни.
— Какво им е странното? Какво те изненада в тях, че едва ли не считаш и тях за чужди резиденти? — опитах се да се шегувам.
— Виж, Саша — той подпря корем на масата, — те носят униформите си ей така… — направи жест във въздуха, — … с удоволствие. Като че ли сто години не са я обличали, а сега изведнъж им се е наложило. И стойката им е някаква… надута. Не са военни. Или по-точно, не са такива военни.
— Мислиш, че са дошли за Васин?
— Защо да мисля? Не мисля. Сигурен съм, че Васин им е нужен. Също както и на вас.
Пивоваров погледна снизходително Грязнов, после мене и с нескрито удоволствие следеше реакцията ни.
А ние просто бяхме зяпнали от учудване.
И тогава Пивоваров реши повече да не крие чувствата си.
— И така, отиваме ли да обядваме? — тържествуващо попита той.
В израза му се четеше: „Май глътнахме на закуска някои цивилни?“
Погледнах Грязнов. В очите му се четеше тайнственото: „Ще видим…“
В офицерската столова масите бяха вече подредени. На белите покривки лежаха всевъзможни ордьоври, пресни плодове, но забелязах с облекчение, че нямаше никакъв алкохол, освен бутилките с високи гърла, пълни с някакво леко винце.
Пивоваров ни заведе при един нисичък генерал с очила в тънки сребърни рамки.
Представих се и след това представих и Грязнов, който с отсъстващ вид разглеждаше помещението.
— А-а, нашите гости — зарадва се генералът, усмихна се и ми протегна ръка. — Генерал-майор Ваганов. Андрей Викторович. Радвам се да се запознаем и едновременно с това моля да ни извините за вчерашния прием. За съжаление късно ни предупредиха за вашето пристигане. Много късно. Пък нали е и Рождество! — Отново извинително се усмихна.
Усмивката му беше напрегната. Това не ми хареса. Макар че, ако бъдем обективни, кой ще се зарадва на едновременното пристигане на представители от военната прокуратура, главната прокуратура, а отгоре на това и военното разузнаване.
За всеки, дори и за най-неизкушения човек, е ясно, че пристигането дори само на един от нас би било достатъчно, за да наруши стандартния ход на събитията.
„Вагин! — изведнъж проблесна в съзнанието ми. — Този Ваганов е същият онзи Вагин, заместник командващият от ръкописа на Васин! Ваганов е реалният прототип на Вагин!“
Внимателно разглеждах генерала и не намирах в него нищо чудовищно — мил, весел, добродушен, гостоприемен… Наистина напрегнатата усмивка не ми харесваше, но можех да го разбера — гузен негонен бяга.
— Господа офицери! — чу се нечий глас. — Моля, заповядайте на масата.
Генералът ме хвана под ръка.
— Заповядайте!
Той не обръщаше внимание на Грязнов. Струваше ми се, че умишлено постъпва така. Слава никак не се тревожеше от това. Дори напротив — съвсем спокойно седна далече от мен и точно срещу двамата млади капитани, които незнайно по какъв начин се бяха оказали в офицерската компания, където най-младшият по звание беше дебелият майор-свързочник, с постоянно присвити силно късогледи очи.
Тогава загрях, че двамата капитани бяха гостите от Генералния щаб, за които преди малко се изтърва Пивоваров. А Слава, изглежда, беше съобразил преди мене и затова седна така, че да ги държи под око.
Генерал Ваганов се изправи с чаша в ръка и почака, докато стихне шумът в столовата.