Лейди Полунощ [bg]

Той не довърши. Знаеш какво става с онзи, чийто парабатай загине.

В продължение на един дълъг миг те се взираха един в друг, задъхани.

- Докато теб те нямаше, аз го усещах ето тук - каза Ема най-сетне и докосна ръката си там, където беше парабатайската й руна. - Ти усещаше ли го? - Тя сложи длан върху предницата на тениската му, поела топлината на тялото му. Руната на Джулиън беше нарисувана на ключицата му, на десетина сантиметра над сърцето му.

- Да - отвърна той и ресниците му се притвориха, докато погледът му проследяваше движението на пръстите й. - Да бъда далеч от теб, ми причиняваше болка. Струва ми се, че под ребрата ми е забита кука и в другия й край има нещо, което ме тегли. Сякаш съм завързан за теб, независимо какво разстояние ни дели.

Ема си пое рязко дъх, спомнила си четиринайсетгодишния Джулиън, застанал насред припокриващите се обръчи от огън в Града на тишината, където беше извършен пара-батайският ритуал. Изражението върху лицето му, когато двамата пристъпиха в централния кръг и пламъците се издигнаха около тях, как бе разкопчал ризата си, за да може тя да допре стилито си до кожата му и да вдълбае руната, която щеше да ги свърже до края на живота им. Знаеше, че ако само помръдне ръката си сега, би могла да я докосне -руната, която тя бе поставила над гърдите му...

Ема се пресегна и допря пръсти до ключицата му. Усещаше топлината на кожата му под тениската. Джулиън притвори очи, сякаш допирът й му причиняваше болка.

„Моля те, не ми се сърди, Джулс - помисли си. - Моля те."

- Аз не съм Блекторн - изрече дрезгаво на глас.

- Какво?

- Не съм Блекторн - повтори Ема, макар че думите й причиняваха болка. Те идваха от един дълбок извор на истина, в който не искаше да се вглежда по-внимателно. - Мястото ми не е в Института. Там съм заради теб, защото съм твоят парабатай, така че бяха принудени да ми позволят да остана. Вие няма нужда да доказвате, че давате нещо в замяна. Но не и аз. Всичко, което аз правя, е изпитание.

Лицето на Джулиън се беше изменило; беше свел поглед към нея под лунните лъчи, устните му бяха полуотворени. Ръцете му се вдигнаха и нежно обвиха раменете й. Понякога, помисли си Ема, тя сякаш бе хвърчило, а той - онзи, който го пускаше, тя се рееше високо-високо, а той я задържаше свързана със земята. Без него би се изгубила сред облаците.

Ема вдигна глава и почувства дъха му върху лицето си. В очите му имаше нещо, което се разтваряше, не като пукнатина, плъзнала по стената, а като врата, зейнала широко, за да пропусне светлината отвън.

- Аз не те изпитвам, Ема - каза той. - Ти вече ми доказа всичко.

Някакво необуздано чувство се разля по вените на Ема, желание да сграбчи Джулиън, да направи нещо, нещо, да стисне дланите му в своите, да обвие ръце около него, да причини болка и на двамата, да накара и двамата да вкусят едно и също жадуващо отчаяние. Не го разбираше и то я ужасяваше.