Когато дойде паякът [bg]

— Божичко, човече! — каза.

Много словоохотлив младеж.

— Не се притеснявай от Алекс — усмихна му се отново тя. Щръкналата коса го караше да изглежда шест-седем сантиметра по-висок. — Той е наш човек — продължи тя. — Просто още едно ченге от Вашингтон.

— Леле Боже! Дяволите да те вземат, Джези! Го-о-споди! Ти и твоите приятели ченгета!

Рори се завъртя на петите на ботушите си, като че ли го бяха опърлили с газова горелка. Май се беше нагледал на щур народ по време на нощната си смяна на този оживен междущатски път. Ние двамата със сигурност бяхме от тях. Но я да видим, какви други приятели ченгета?

След по-малко от петнайсет минути бяхме в къщичката на Джези край езерото. Беше малко бунгало, построено до самата вода, заобиколено от ели и брези. Времето беше почти без грешка — циганско лято, което отдавна трябваше да е свършило. На ви глобално затопляне.

— Не си ми казала, че си земевладелка — казах аз, докато се спускахме по живописен лъкатушещ път към виличката.

— Ами, Алекс. Дядо ми остави това място на майка ми. Беше местният нехранимайко и крадец. Натрупал малко пари. Единственият от нашето семейство, който е успял. Престъпленията, изглежда, добре се отплащат.

— Така казват.

Слязох от мотора и се разкърших. Влязохме в къщата. Вратата не беше заключена, което силно ме озадачи.

Джези провери запасите в хладилника, който се оказа добре зареден. Пусна една плоча на Брус Спрингстийн и излезе навън.

Аз я последвах към преливащата в отблясъци синьо-черна вода. Имаше наскоро построен кей. Тясна пътечка водеше до една широка площадка, на която бяха здраво прикрепени маса и столове. Чувах музиката от албума „Небраска“.

Джези свали ботушите си, после и три-четвъртите си чорапи на сини райета. Потопи единия си крак в спокойната вода.

Дългите й крака бяха великолепни, със стегнати мускули като на спортистка. Стъпалата й също бяха издължени, с красива извивка, по-хубави няма накъде. Напомняше ми за богатите момичета южнячки, които учат в университетите на Флорида, Маями, Южна Каролина, Вандербилт. Не можех да открия нещо по нея, което да не гали погледа.

— Ако щеш вярвай, но водата е двайсет и пет градуса — каза тя и се усмихна морно.

— Точно толкова? — попитах аз.

— Да. Точно на чертичката. Ще се къпем ли или ще се правим на срамежливи?

— Какво ще кажат съседите? Не си нося бански, нито имам нещо подходящо.

— Ето това беше планът „без план“. Представи си. Цяла събота без никакъв план. Никакъв процес. Никакви интервюта. Никакви стрелби откъм семейство Дън. — Като интервюто на Томас Дън с Лари Кинг35 тази седмица. Оплака се, че разследването, довело до процеса, не било на висота. И пак посипа с лют пипер името ми. — Никакви земетръсни отвличания, които да ни тормозят. Само ние двамата тук насред нищото.