Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Прострелян два пъти, първоначално той беше убеден, че ще умре на поляната пред къщата. По-късно в болницата разбра, че ще оживее. Тогава си каза, че си е заслужил раните, че те са наказание, защото не е успял да защити сестра си. Той не беше лошо дете, нито беше роден с характера на баща си. Безразличието му към криминалните дела на фамилията не се дължеше на недоглеждане на природата — както обичаха да го наричат неговите роднини. Стремежът му да се придържа към морала беше последица от недохранването му. Но след като имаше достатъчно време да размисли, Ноа стигна до извода, че е без значение дали е виновна природата или недохранването. Само от него зависеше да престрои скарания си живот в достоен за уважение палат. Само вината заради страданията на сестра му го наведоха на мисълта, че тази градивна дейност е изключително важна, ако иска да има добро бъдеще.
Всъщност вината му даде силата да се превърне в един собствен Пигмалион, позволи му да извае един нов Ноа Фаръл от камъка на стария. Вината беше неговият чук, неговото длето. Вината беше неговият хляб и вдъхновение.
Винаги когато чуеше някой да нарече вината деструктивна емоция и да твърди, че напълно реализиралата се личност трябва да превъзмогне вината у себе си, си казваше: „Този е глупак.“ Вината беше изиграла спасителна роля за неговата душа.
През следващите седемнайсет години обаче той стигна и до заключението, че с приемането на вината не свършва всичко. Ако напълно поемеше отговорност за последствията от действията си — в неговия случай последствията от бездействието му — това не води автоматично до изкупление. И докато не откри вратата към изкуплението, докато не я отвори сам и не пристъпи прага, старият Ноа Фаръл не можа да се почувства уютно в кожата на новия. Чувстваше се като самозванец и имитатор, който само чака да го изобличат като лекомислено момче, каквото си беше още от началото.
Единствената пътека към изкуплението, която беше отворена за него, беше сестра му. След като достатъчно години плащаше да се грижат за нея, след хилядите часове, прекарани в разговор с нея, докато тя лежеше неподвижно и изобщо не реагираше, щеше ли най-накрая да се появи пред него бленуваната врата? Ако някога го погледнеше в очите, душа в душа, и ако в този миг покажеше с жест, че е чувала неговите монолози и е била утешена от тях, тогава сигурно пред него щеше да се появи прагът, зад който се намира стаята, наречена „надежда“.
Сега, препускащ по улиците в южната част на окръг Ориндж, щата Флорида, Ноа беше уплашен както никога досега. По-уплашен и от деня, в който леля му Лили стреля два пъти по него и в който той се претърколи на тревата в очакване третият куршум да се забие в главата му. Перспективата за изкупление го напускаше толкова по-бързо, колкото по-бързо шофираше по улиците. С нея го напусна и надеждата.
Когато натисна спирачките и влезе в автомобилната алея на дома „Сиело Виста“ и когато видя полицейските коли, паркирани пред главния вход, го обхвана отчаяние. Телефонното обаждане, което го вдигна от леглото, обаждането, което можеше да е грешка или дебелашка шега, се оказа истинско. Доказваха го червените светлини и сенките, които хвърляха върху стените на сградата.
„Лора“.
Глава 30
От момчето и кучето капе вода. Кучето е с „усмихната“ паст, но момчето не е. Двамата стоят на място, внезапно осветени от непознатата светлина. Старият Жълтьо се стреми да контролира животинската си оживеност, а Къртис си казва да се държи както би се държало едно момче на неговото място. Не като куче. Опитва се да си обуе обувката, която Стария Жълтьо е издърпал от крака му.
Водната помпа изскърцва и изстенва, след което механизмът спира напълно. Струята от желязната тръба бързо секва.
— Гръм и мълния! Какво правиш тук момче? — пита го мъжът, който държи фенерчето.
Човекът зад светлината не може да се види. Той насочва фенерчето към лицето на Къртис.
— Да не си си оставил ушите в други панталони, момче?
Къртис е озадачен и не знае какво да отвърне.
— Пълни са с фъшкии, а, момче?
— Кои, сър?
— Ушите ти — отвръща нетърпеливо непознатият.
— За Бога, не, сър.
— Това кучето ти ли е?
— Да, сър.
— Зло ли е?
— Тя не е, сър.
— Кво?
— Тя не е зла, сър.
— Ти да не би да си глупав или ти има нещо?
— Сигурно ми има нещо.