Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
— Ти никога не си имал чак толкова много приятели, Келанвед.
— Затормозен, казах. До стъмване ще си умрял от обезводняване — до първия извор на равнината Ламатат са най-малко четири дни път.
— Разбирам.
— Разбира се, каквото и да стане с теб, когато най-сетне умреш, твоят стар приятел непременно ще дойде да те намери.
— Да, сигурен съм, че ще ме намери.
— За да злорадства в победата си.
— Качулатия не злорадства.
— Е, този възглед е разочароващ. Значи ще дойде, за да не злорадства. Все едно. Въпросът е, че ти ще си загубил.
— А моят успех или неуспех важен ли е за вас, Келанвед?
— Изненадващо, но да — отвърна Котильон.
— Защо?
Грубият въпрос сякаш стъписа за миг двете божества. След това Сенкотрон изсумтя.
— Дали е важен? Едва ли. Ни най-малко всъщност. Тук сме, за да ти помогнем, тъпак проклет. Упорит твърдоглав войнствен глупак. Защо изобщо те смятах за приятел? Ти си прекалено тъп, за да си ми бил приятел! Виж, дори Котильон е вбесен от малоумието ти.
— Най-вече развеселен всъщност — поправи го Котильон и се усмихна широко на Пътника. — Тъкмо си спомнях за едно, хм, обсъждане в командната шатра при една кампания. Може би най-красноречивата истина за старите приятелства е в това как динамиката им никога не се променя.
— Включително твоите подмазвачески твърдения — вметна кисело Сенкотрон. — Слушай, ти, Пътника или както там се наричаш сега. Моите Хрътки ще те отведат към спасението ти — ха, колко често сме го казвали това? Междувременно ще ти дадем мехове с вода, сушени плодове и прочие — хилядите дразнещи нужди на тленността, доколкото си спомням. Смътно. Все едно.
— И какво ще поискате в замяна срещу този дар?
Изтекоха десетина мига — без отговор.
Лицето на Пътника бавно помръкна, заканително намръщено.
— Няма да ме отклоните от задачата ми. Нито ще ме забавите…
— Няма, разбира се. — Сенкотрон махна с призрачната си ръка. — Тъкмо напротив всъщност. Ние те подканяме. Призоваваме те. Побързай, тръгни по верния си път, стигни до съдбоносния си сблъсък. Нека нищо и никой да не се изпречи на пътя ти.
Пътника се намръщи още повече.
Котильон се изсмя тихо.
— Той говори истината, Първи меч. За нас е удоволствие да те подкрепим точно по този въпрос.
— Няма да се пазаря с него.
— Знаем.
— Не съм сигурен дали разбирате…
— Разбираме.
— Решен съм да убия Гуглата. Решен съм да убия Бога на смъртта.
— Желаем ти късмет от все сърце! — рече Сенкотрон.
Ново мълчание.
След това Котильон пристъпи напред, носеше припаси, които ги нямаше допреди миг. Постави ги на земята.
— Шан ще води — рече тихо и отстъпи назад.
Пътника погледна двете нови Хрътки.
— А тези?
Котильон проследи погледа му, за миг като че ли се притесни, после сви рамене.
— Трудно е да се каже. Те просто се… появиха…
— Аз ги призовах, разбира се! — заяви Сенкотрон. — Бялата се казва Палид. Още по-бялата е Лок. Седем е желаният брой, необходимият брой.
— Сенкотрон… ти не си ги призовавал — каза Котильон.
— Трябва да съм! Иначе защо ще са тук? Сигурен съм, че съм го направил в някой момент. Желание, навярно, докато съм се взирал към звездите. Или страстен копнеж, да, толкова силен, че дори Бездната не е могла да ми откаже!
— Другите като че ли ги приеха — подхвърли Котильон и отново сви рамене.
— А хрумвало ли ви е — каза тихо Пътника към бога, застанал пред него, — че е възможно да са прочутите Хрътки на Светлината?
— Нима? И защо мислиш така? — Ив този момент, когато Котильон срещна очите му и намигна, цялата умора — самата безсмъртност на асцендентството — изчезна и Пътника видя отново — сякаш след цяла вечност — мъжа, когото някога бе наричал свой приятел.
Ала не можеше да се насили да се усмихне, да откликне по какъвто и да било начин на този жест и вложената в него покана. Не можеше да си позволи такава… слабост. Не сега и може би никога вече. Определено не и пред това, в което се бяха превърнали тези двама стари приятели. „Те са богове, а на богове не може да вярваш.“
Наведе се и взе меховете и пътната торба.
— Коя подгони мечката към брега?
— Джиър. Трябваше ти храна, иначе нямаше да можеш да стигнеш дотук.
— За малко аз щях да се окажа вечерята й, Котильон.
— Винаги сме разчитали на тебе, Първи меч.
Следващият и може би последен въпрос, който Пътника имаше към бога, бе може би най-трудният за изричане.
— А кой от вас разби кораба ми и изби екипажа ми?