Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
— О, нима? Пак си крал, нали? Заобиколил си няколко прегради, нали? Свил си торбата с пари и всичките блещят от магия, нали?
— И драгоценни камъни, и диаманти. Беше си съвсем редно, честно. Нечестен дълг, изчистен нечестно, двете щастливо се заличават едно друго и всичко си остава праведно!
— Не ти вярвам.
— Знаеш, че никога не те лъжа, Тис. Никога.
— И кого обра тази нощ?
— Ами Гареб, разбира се. Ометох го всъщност.
Тисера го зяпна.
— О, съпруже…
— Знам. Аз съм гений. Виж, за тези прегради… той много скоро ще вкара няколко мага да подушат къде е плячката.
— Да, Торвалд. Схващам положението много добре. Знаеш къде е тайната дупка — пусни торбата там, ако обичаш, докато аз почна останалото.
Но той не помръдна.
— Все още ме обичаш, нали?
Тисера се обърна и го погледна в очите.
— Винаги, глупако проклет. Хайде, побързай.
Прелести безкрайни тази нощ в Даруджистан! И ето, че зората се пробужда, светлина помита синия блясък на неспящия град. Вижте празнуващите, как залитат към леглата си или към леглата на нови приятели, та дори и към леглото на непознат, важно ли е как се е родила любовта? Важни ли са заплетените нишки на приятелството, тъй изпънати и възлести?
Важни ли са житейските тегла, щом грейне слънцето в небето и се размърдат чайките в залива, щом раците запълзят към по-дълбоки и тъмни води? Не всяка пътека е добре отъпкана, прескъпи приятели, не всяка пътека е с гладки павета и недвусмислени знаци.
Отпуснете уморени очи като крадец, който вече не е крадец, взрян с най-дълбоко състрадание в спящото лице на стар приятел там, в една стаичка на горния етаж на хана „Феникс“; и вижда също тъй знатен съветник, хъркащ отпуснат в ей оня стол. Докато в съседната стая седи убиец, който, навярно, вече не е убиец, с помръкнали от болка очи размисля за какво ли не, по начин, който навярно е тайнствен и стъписващ, стига да може човек да надзърне в тъмния му ум.
Другаде едно дете, отдавна изоставено от майка си, тръпне в съня си, преследвано от едно кошмарно лице с прикрепеното към него нелепо име Снел.
А двама пазачи тичат с разтуптени сърца от портата към имението, докато камбаната бие тревога силно и настойчиво, защото един зъл човек е изгубил цялото си с безчестие натрупано богатство — факт, който със сигурност ще изтръгне ноктите му като клещи на инквизитор, тъй като злото процъфтява само в кладенеца на властта, а бъде ли открадната монетата на жестокостта… ами, с нея изчезва и властта.
Един мъж без пръсти залита към дома си, от бог благословен, и кръв капе от охлузените му юмруци, а жена му спи без сънища, изражението й е тъй кротко, че дори и най-безчувственият скулптор не би могъл да направи нищо, освен да се разплаче.
А в една съвсем незабележима уличка стои вол и си мисли за закуска. Какво друго има в края на краищата, след като любов и приятелство, и власт, и съжаление и загуба и повторно събиране, тъй пламенно, че да забравиш всичко, което може да е било горчиво-сладко, след като всичко — всичко — свърши и си отиде, какво друго има освен нуждите стомашни?
Яж! Пирувай с благини и вкусвай сладкия живот!
Несъществено? Ба!
Както винаги казва Круппе, в хомота влиза умният вол.
6.
Чудното в преценката постфактум е как тя превръща великите военни гении от миналото в некомпетентни идиоти, а некомпетентните идиоти от настоящето — във велики военни гении. Ей там е вратата и се постарай да вземеш всичките си помпозни постфактум заблуди със себе си…