Предателство

Което я подсети за нейния заподозрян.

Хвърли крадешком поглед към мястото, където седеше Ивън Шолер. За нея той бе типичната отрепка и се почувства почти оскърбена да го гледа сега в съдебната зала — чист, с елегантна риза, вратовръзка и сако. Но беше убедена, че до края на делото съдебните заседатели ще прозрат под фасадата, така умело изградена от Уошбърн, ще видят отвъд ранения ветеран от войната, подкрепян от родителите и приятелката си, човек, пристрастен към алкохол и Викодин, който с командирската си некомпетентност бе повел взвода, все момчета от Сан Матео, към онази фатална засада в Ирак.

Докато чакаше съдията да влезе в съдебната зала, сърцето й биеше в лудо очакване. С особено напрежение очакваше да се изправи пред някои важни въпроси, които предстоеше да бъдат разрешени преди началото на избора на съдебни заседатели. Най-важният от тях щеше да се разгледа днес. Милс бе подготвила петиция 402, според която молеше за предварително изслушване, за да се реши дали да бъдат допуснати доказателства, свързани с посттравматично стресово разстройство.

За известно време в началото Милс се бе оставила да бъде приспана в едно неохотно приемане, че ПТСР щеше да бъде част от процеса — с всичките експертизи от специалисти, медийна привлекателност и емоционални полутонове, особено в контекста на все по-непопулярната война.

След това един ден се сети, че Уошбърн няма как да направи и двете неща едновременно. Или щеше да твърди, че Шолер е убил Рон Нолан, но ПТСР бе смекчаващо вината доказателство, дори защита, или щеше да поддържа, че Шолер не е убил Рон Нолан, и в този смисъл, строго погледнато, той не се нуждаеше от никаква друга защита. Ако Шолер не го е направил, тогава нямаше ПТСР, самозащита или въобще нищо, което да го е накарало да го направи. И вярвайки, че логиката бе на нейна страна — не че тя винаги играеше кой знае каква роля — Милс бе написала своята петиция 402. Искаше пълно изслушване по този въпрос и се бе подготвила да води разгорещен спор.