Брутално
- Автор: Грейди Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Брутално». Краткое содержание книги:
— Ти не си компютризиран сателит.
— Божичко, благодаря ти. — Лорън зарея поглед покрай Кол.
— Ами японците?
— Фарън няма нищо лично против тях. Има намерение да промени всички, независимо от раса, вяра или цвят.
— Те се вклиняват във вашия — в неговия — пазар.
— Опитват се. — Тя го изгледа изпитателно. — Кажи ми тайните си. Кажи ми какво правиш за нас.
— Скоро ще си проличи.
— Да, забелязах колко усърдна е Сали. Повече, отколкото някои други от фирмата ви.
— Вече повече ще съм тук.
— С нетърпение го очаквам.
— Наистина ли смяташ, че Фарън може да промени нещата в Чикаго? — попита Кол. — Особено за децата?
— Направил го е за себе си. Ако отрано започнеш с децата, това ще им помогне, когато пораснат.
— Мислиш ли много за децата? — попита той.
— Не — отвърна тя.
— И аз.
45.
Монаха шофираше по вашингтонските улици. Сали седеше до него.
— Виж ги — кимна той към трите момчета, които се свиваха на улицата. — Сряда, няма десет сутринта. Те са шестнайсетинагодишни. Това е тяхното училище. Виждаш ли онзи приятел в колата оттатък улицата? Той кимва на клиента и едно от момичетата отива до скривалището — тоест поема отговорността, ако онзи е тайно ченге. Присъдата й като малолетна ще е съвсем малка.
— Знаеш много за бизнеса с наркотици — рече Сали.
— Това не е бизнес — това е животът.
— Това е краят на живота — отвърна агентката.
— Да не си слушала Фарън?
— Не можеш ли да ми повярваш за нещо? — попита тя.
Монаха заби поглед напред.
— Вярвам ти повече, отколкото си мислиш, момиче.
— Тогава престани да ми викаш „момиче“.
Гигантът зад волана я погледна.
— Лош навик. Извинявай.
— Няма нищо — отвърна Сали. „Огъва се, той се огъва. Започни спокойно, невинно.“ — Защо те наричат „Монаха“, а не с истинското ти име?
Той се усмихна.
— Артър Джеймс звучи като име на някакъв английски иконом.
— Да не си искал да станеш свещеник преди футбола?
Гигантът се засмя.
— По дяволите, преди футбола бях най-обикновен дребосък. Белите момчета ме замеряха с камъни и ми се подиграваха, че съм ходел все сам, като монах. „Ето го, Монаха идва!“ И аз взех това име, направих го мое. Сега вече съм свикнал с него.
— Защо обикаляме в кръг? — попита тя.
— Оглеждаме района. Проверяваме дали е безопасен.
— Мислиш, че някой ще се опита да нападне Фарън ли?
— Навик — сухо каза той.
Автомобилът мина покрай гимназията.
— Какво искаш да кажеш? — попита Сали.
— Нищо.
— Глупости. Прекалено си умен, за да оставиш думите просто да ти се изплъзнат от езика, ако не си искал да те попитам.
Той я погледна.
— През цялото това време, което прекарваш заедно с Фарън, той никога ли не ти е разказал за нас двамата?
— Не.
— Е, значи уважава правото ми на личен живот.
— Той просто си е такъв.
Завиха надясно. Монаха я погледна.
— Да. Такъв си е.
— Разкажи ми — рече тя. Съзнаваше, че всяка молба води след себе си дълг. „Това ми е работата, това иска от мен Кол.“
— Когато свърших с футбола, започнах с дрогата. Иглата ти дава „края“: край с парите, край на болката в коляното, край на съжаленията, край на ужасните „утре“. Пътуването от футболния защитник до крадеца е кратко. Една нощ видях един тип, който изглеждаше така, като че ли има пари — и тези пари ми принадлежаха.
Спирачките изпищяха и колата пак зави. Инерцията тласна Сали настрани.
— Гледаше право през мен. Никой няма такива очи.
Монаха не забеляза кимването на Сали — самата тя не осъзна, че е кимнала.
— Сякаш бях от стъкло — продължи той. — Каза ми: „Можеш да имаш нещо, което не си в състояние да откраднеш“. После си тръгна… А очите му ме накараха да го оставя. Но той се обърна, изчака ме…
— И ти си го последвал — рече Сали.
— Това не е най-важното: аз открих своя път. Той просто ми помогна. После… сега… му помагам, за да може някой друг, онези хлапета…
— Значи в края на краищата не си толкова корав — каза тя.
— Трябва да съм по-корав, отколкото когато бях на терена. Онова беше просто болка и пот. Това тук е истинско. Само то.