Сянката на вятъра

— Това е сестра ми Пенелопе. По-късно ще се запознаеш с нея. Малко е смахната. По цял ден чете. Хайде, ела, искам да ти покажа параклиса в подземието. Готвачките казват, че там бродят духове.

Жулиан послушно тръгнал след момчето, но усещал, че светът се изплъзва от ръцете му. От мига, в който се качил в мерцедеса на дон Рикардо Алдая, едва сега нещата му се изяснили. Бил я сънувал безброй пъти, на същото това стълбище, със същата синя рокля и същото потрепване на пепелявосивите очи, без да знае коя е, нито защо му се усмихва. Когато излязъл в градината, оставил Хорхе да го поведе към депата за колите и тенискортовете, които се простирали по-нататък. Чак тогава се обърнал да погледне назад и я видял до прозореца й на втория етаж. Едва различавал силуета й, но знаел, че тя му се усмихва и че по някакъв начин го е разпознала на свой ред.

Това мимолетно видение на Пенелопе Алдая, застанала горе на стълбището, съпътствало Жулиан през първите му седмици в училище „Сан Габриел“. Новият му свят се състоял от много пластове и далеч не всички били по вкуса му. Учениците на „Сан Габриел“ се държали като надменни и нагли принцове, а учителите им напомняли просветени и покорни слуги. С изключение на Хорхе Алдая първото момче, с което Жулиан се сприятелил там, бил Фернандо Рамос, син на един от училищните готвачи; той не бил и сънувал, че някой ден ще носи расо и ще преподава в същите аули, в които бил израснал. Фернандо, на когото останалите лепнали прякора „Печката“ и когото третирали като слуга, се отличавал с буден ум, но нямал почти никакви приятели сред учениците. Единственият му другар било ексцентрично момче на име Микел Молинер, което с времето щяло да стане най-добрият приятел на Жулиан в училището. Микел Молинер, който имал твърде много ум и твърде малко търпение, обичал да вбесява учителите си, поставяйки под съмнение всичките им твърдения чрез тънка диалектика, разкриваща колкото даровитост, толкова и жлъч. Останалите се страхували от острия му език и го смятали за член на друга порода, което в известен смисъл не било съвсем погрешно. Въпреки бохемските черти и не особено аристократичния тон, който демонстрирал, Микел бил син на индустриалец, станал неприлично богат чрез производство на оръжия.

— Каракс, нали? Казаха ми, че баща ти прави шапки — рекъл той, когато Фернандо Рамос ги запознал.

— За приятелите съм Жулиан. На мен пък ми казаха, че твоят прави оръдия.

— Само ги продава. Той не знае как да прави друго освен пари. Моите приятели — за каквито смятам само Ницше и ей тоя другар Фернандо — ми викат Микел.

Микел Молинер бил тъжно момче. Страдал от нездрав интерес към смъртта и към всички теми от печално естество — материя, на чието обмисляне посвещавал голяма част от времето и дарбите си. Майка му се била поминала три години по-рано вследствие на странен домашен инцидент, който някакъв неразумен доктор дръзнал да определи като самоубийство. Именно Микел открил трупа й, проблясващ под водите на кладенеца в лятното имение, което семейството притежавало в Аржентона. Когато извадили мъртвата жена с въжета, установили, че джобовете на палтото и са пълни с камъни. Имало и писмо на немски — родния език на Микеловата майка, — но господин Молинер, който никога не си дал труда да го научи, изгорил писмото още същата вечер, без да позволи на когото и да било да го прочете. Микел Молинер съзирал смъртта навсякъде — в окапалата шума, в падналите от гнездата птици, в старите хора и в дъжда, който отнасял всичко. Имал изключителна дарба за рисуване и често й се отдавал часове наред, нахвърляйки като в унес скици с въглен, на които винаги се явявала една дама сред мъгли и пусти плажове — майка му, както предполагал Жулиан.