Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Дон Рикардо Алдая отново се изсмял.
— Е добре, оставям ви сами, за да се опознаете. Ще видиш, Жулиан, че въпреки това разглезено и горделиво личице Хорхе не е толкова глупав, колкото изглежда. Има у него нещо от баща му.
Думите на Алдая явно се забили като кинжали в сина, въпреки че усмивката му дори не трепнала. Жулиан се разкаял за репликата си и изпитал жал към момчето.
— Ти сигурно си синът на шапкаря — рекъл Хорхе без злоба. — Напоследък баща ми говори много за теб.
— Е, нали съм новината на деня. Надявам се, че това няма да те настрои против мен. Въпреки това личице на всезнайко, който си пъха носа навсякъде, не съм такъв идиот, какъвто изглеждам.
Хорхе му се усмихнал. Жулиан си помислил, че се усмихва с благодарност — както правят хората, които нямат приятели.
— Ела, ще ти покажа останалата част от къщата.
Те оставили библиотеката зад себе си и тръгнали към главния вход и градините. Докато прекосявали залата със стълбището, Жулиан погледнал нагоре и съзрял една фигура, която се изкачвала по стъпалата с ръка на перилото. Почувствал, че изпада в плен на някакво видение. Момичето било навярно на дванайсет или тринайсет години. Придружавала го една зряла жена, дребна и с румено лице; по всичко личало, че е бавачка. Девойката носела синя сатенена рокля. Косата й била с цвят на бадем, а кожата на раменете и стройната шия сякаш била прозрачна. Тя се спряла на върха на стълбището и се обърнала за миг. За секунда погледите им се срещнали и тя му отправила едва загатната усмивка. После бавачката обвила раменете й с ръка и я повела към един коридор, в който и двете се скрили. Жулиан свел очи и отново погледнал Хорхе.
— Това е сестра ми Пенелопе. По-късно ще се запознаеш с нея. Малко е смахната. По цял ден чете. Хайде, ела, искам да ти покажа параклиса в подземието. Готвачките казват, че там бродят духове.
Жулиан послушно тръгнал след момчето, но усещал, че светът се изплъзва от ръцете му. От мига, в който се качил в мерцедеса на дон Рикардо Алдая, едва сега нещата му се изяснили. Бил я сънувал безброй пъти, на същото това стълбище, със същата синя рокля и същото потрепване на пепелявосивите очи, без да знае коя е, нито защо му се усмихва. Когато излязъл в градината, оставил Хорхе да го поведе към депата за колите и тенискортовете, които се простирали по-нататък. Чак тогава се обърнал да погледне назад и я видял до прозореца й на втория етаж. Едва различавал силуета й, но знаел, че тя му се усмихва и че по някакъв начин го е разпознала на свой ред.
Това мимолетно видение на Пенелопе Алдая, застанала горе на стълбището, съпътствало Жулиан през първите му седмици в училище „Сан Габриел“. Новият му свят се състоял от много пластове и далеч не всички били по вкуса му. Учениците на „Сан Габриел“ се държали като надменни и нагли принцове, а учителите им напомняли просветени и покорни слуги. С изключение на Хорхе Алдая първото момче, с което Жулиан се сприятелил там, бил Фернандо Рамос, син на един от училищните готвачи; той не бил и сънувал, че някой ден ще носи расо и ще преподава в същите аули, в които бил израснал. Фернандо, на когото останалите лепнали прякора „Печката“ и когото третирали като слуга, се отличавал с буден ум, но нямал почти никакви приятели сред учениците. Единственият му другар било ексцентрично момче на име Микел Молинер, което с времето щяло да стане най-добрият приятел на Жулиан в училището. Микел Молинер, който имал твърде много ум и твърде малко търпение, обичал да вбесява учителите си, поставяйки под съмнение всичките им твърдения чрез тънка диалектика, разкриваща колкото даровитост, толкова и жлъч. Останалите се страхували от острия му език и го смятали за член на друга порода, което в известен смисъл не било съвсем погрешно. Въпреки бохемските черти и не особено аристократичния тон, който демонстрирал, Микел бил син на индустриалец, станал неприлично богат чрез производство на оръжия.
— Каракс, нали? Казаха ми, че баща ти прави шапки — рекъл той, когато Фернандо Рамос ги запознал.
— За приятелите съм Жулиан. На мен пък ми казаха, че твоят прави оръдия.
— Само ги продава. Той не знае как да прави друго освен пари. Моите приятели — за каквито смятам само Ницше и ей тоя другар Фернандо — ми викат Микел.
Микел Молинер бил тъжно момче. Страдал от нездрав интерес към смъртта и към всички теми от печално естество — материя, на чието обмисляне посвещавал голяма част от времето и дарбите си. Майка му се била поминала три години по-рано вследствие на странен домашен инцидент, който някакъв неразумен доктор дръзнал да определи като самоубийство. Именно Микел открил трупа й, проблясващ под водите на кладенеца в лятното имение, което семейството притежавало в Аржентона. Когато извадили мъртвата жена с въжета, установили, че джобовете на палтото и са пълни с камъни. Имало и писмо на немски — родния език на Микеловата майка, — но господин Молинер, който никога не си дал труда да го научи, изгорил писмото още същата вечер, без да позволи на когото и да било да го прочете. Микел Молинер съзирал смъртта навсякъде — в окапалата шума, в падналите от гнездата птици, в старите хора и в дъжда, който отнасял всичко. Имал изключителна дарба за рисуване и често й се отдавал часове наред, нахвърляйки като в унес скици с въглен, на които винаги се явявала една дама сред мъгли и пусти плажове — майка му, както предполагал Жулиан.