Авемпарта

- Но аз не мога да сторя това. Вие сте принцесата, а това място е опасно. Трябва да бъдете придружавана за вашата собствена безопасност. Хилфред също ще трябва да ни придружава - тя повика телохранителя.

Вратата се отвори и Хилфред пристъпи, покланяйки се на Ариста.

- Нуждаете ли се от нещо, Ваше Височество?

- Не... да - каза принцесата и посочи към Бърнис. - Задръж я тук. Седни отгоре й, вържи я, заплаши я с меча ако трябва, но не искам да ме следва.

Старата дойка изглеждаше шокирана и притисна длани към бузите си.

- Излизате ли, Ваше Височество? - попита Хилфред.

- Да, да, излизам навън! - възкликна тя, размахвайки ръце. - Може да обиколя залите на тази колиба. Може да ида да погледам надпреварата. Дори може и да изляза извън крепостните стени и да се разходя из гората. Може да се загубя и да умра от глад, да ме изяде мечка или да се удавя в Нидвалден - но ще го сторя сама.

Хилфред стоеше мирно. Взираше се в нея. Устата му се отвори и сетне се затвори отново.

- Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? - запита тя с груб тон.

Той преглътна.

- Не, Ваше Височество.

- Поне си вземете наметалото - настоя Бърнис, протягайки въпросното.

Ариста въздъхна, грабна го от ръцете й и излезе.

Съжалението я заля в мига, в който напусна. Втурвайки се надолу по коридора, влачейки наметалото, тя поспря. Изражението на Хилфред я накара да се почувства ужасно. Припомни си, че бе влюбена в него, до-като бе малка. Той беше синът на сержант от замъка и имаше навика да се взира в нея през двора. Ариста си бе мислила, че е сладък. Тогава една сутрин я бе събудил огън и пушек. Той спаси живота й. Тогава Хилф-ред беше още момче, но бе изтичал в горящия замък, за да я спаси. Два месеца се възстановява от изгарянията и кашляше кръв. Със седмици се бе будил с викове от кошмари. За отплата, крал Амрат го бе настанил на престижната длъжност личен телохранител на принцесата. Но тя никога не му бе благодарила, нито му беше простила, че не беше спасил майка й. Гневът на Ариста винаги бе стоял между двамата. Искаше да се извини, но вече бе твърде късно. Прекалено много години бяха минали, твърде много жестокости, последвани от мълчание като увисналото преди малко, ги деляха.

- Какво става? - Ариста чу гласа на Тракия и се отправи в негова посока.

- Нещо не е наред ли, Тракия? - принцесата откри фермерската дъщеря и дякона в главния коридор. Момичето бе облечено в тънката си нощница. И двамата изглеждаха притеснени.

-Ваше Височество! - повика я момичето. - Знаете ли какво става? Защо звънеше камбаната?

- Скоро ще започне съревнованието, ако това имаш предвид. Точно се канех да гледам. Ти по-добре ли се чувстваш? Би ли желала да дойдеш? - иронията не убягна на Ариста, но компанията на Тракия бе значително по-различна от тази на Бърнис и Хилфред.

- Не, вие не разбирате. Нещо трябва да се е случило. Тъмно е. Никой не би бил камбаната посред нощ.

- Не съм чула камбана - каза принцесата, намятайки плаща на раменете си.

- Селската камбана - отвърна Тракия. - Чух я. Вече спря да бие.