Диалози на мъртвите

Това ми прозвуча като убождане, помисли си Хат.

— О, да. Майка ти е добре, нали — полюбопитства Далзийл. — Още ли се грижи за трите К-та там?

А това, колкото и неразбираемо да е, е отговора на убождането.

Пен за момент замря така, сякаш бе готов всеки момент да обърне ейла си върху огромната глава на Дебелака, но след това напрегнатостта му се изрази в озъбена усмивка и той каза:

— Да, Анди, старата ми майка е все още жива и рита и именно мен ще нарита, ако не мина да й се обадя в неделя. Така че трябва да отклоня тази чаша, която толкова любезно, макар и от чуждо име, ми предложихте, суперинетндънт. Чао. Ще се видим утре, надявам се.

— Утре? — изгледа го озадачено Далзийл.

— Да не си забравил? Какво е това? Алцхаймер или ти се натрупаха толкова много трупове, че вече не можеш и да мислиш? Ами да ти припомня тогава. Сега, след като следствието приключи и демоните престанаха да ръфат крехкото й телце, утре бедната Джакс ще бъде погребана. Книгите не ни ли казваха непрекъснато, че убийците винаги обичали да присъстват на погребението на жертвите си. Чао.

Той изпразни чашата си, загреба рестото си, което Боулър му бе оставил на масата, изправи се и се отправи към изхода.

— Сър? — каза Хат, загледан в него. — Ще го пуснем просто така да си отиде?

— А какво искаш да правим? — изръмжа Далзийл. — Да се хвърлим върху му и да щракнем белезниците?

— Не, сигурно сте прав. Сър, а какво беше това за трите К-та?

— Kinder, Küche, Kirche. Децата, кухнята и църквата. Трите основни неща, за които всяка германка е длъжна да се грижи. Не ви ли учат на тези неща в училище?

Хат обмисли чутото.

— Но господин Пен е местен, нали? Звучи ми като истински йоркширец.

— Звучи, да. Тук е израсъл, ама не и роден. Майка му и баща му се измъкнали от Източен Берлин само на няколко крачки пред Щази малко след като Стената била построена. Помниш ли Стената, момко?

— Помня как падна. Голям шум дигнаха.

— Така е, винаги има шум — кимна Дебелака. — Много пъти в живота си съм запявал „Щастливите дни отново са тук“… но те никога не са идвали, защото може би никога не ги е имало…

Той погледна в чашата си с нещо, което приличаше на меланхолия, но може би това бе просто намек, че е полупразна.

— Значи родителите му са дошли и са се заселили в Йоркшир, така ли?

— Довели са ги в Йоркшир. Лорд Партридж, големия политик от партията на торите, той ги спонсорираше. Малък жест, с който да покаже, че и той дава своя принос в борбата с червената опасност, предполагам. Но тъй или иначе, той се погрижи за тях. Тя се грижеше за къщата, той — за конете. И Чарли получи добро образование. Ънтанк Колидж. По-добро от моето. Май нямаше да е зле и аз да съм политически емигрант.

— Ънтанк Колидж? Но това не е ли частно училище? С пансионат и всичко останало?